Не сме народ…

02 May 2012 Един коментар

by Vennyin Лично Tags: , , , , ,

Искаше ми се днес да напиша нещо позитивно, нещо патриотично, да разкажа положителните емоции, които изпитвах докато гледах възстановката на Априлското въстание в Копривщица… искаше ми се, но не мога да го направя. Цялата емоция, нагласа и настроение се загуби в тъплата от хора без възпитание, нравственост и култура. Култура на поведение в общество от други хора…  Исках много да покажа на моето малко момче какво се е случило преди 136 г в Копривщица, какво са направили смелите батковци тогава, за да може днес ние да се нарчаме българи. Отделяйки от своето време аз застанах много по-рано на удобно за гледане място, зад поставените за целта въжета. Исках малчо да вижда добре всичко, да разбере как онези смели батковци са положили страшна клетва над ножа, пистолета и кръста, как Неджип Ага е дошъл в града, как са примамили по-будните копривщенци, за да ги затворят, как втората майка на Каблешков съумява да отвлече вниманието на заптиетата, за да може синът и да избяга през малката задна портичка и да обяви въстанието, как гръмва първата пушка, как Неджип Ага избягва от града заедно със своите заптиета, как Каблешков пише кървавото писмо, как Копривщица ликува изволювала своята свобода макар и само за 10 дни… Исках да види и усети всичко това. Но това което видя бяха грозни скандали, безцеремонно държание, незаитересованост и несъобразяване с хората, с правилата, със закона в лицето на полицията. Замислх се как побелелите коси не винаги са показател за мъдрост и уравновесеност, как материалният статус не е гарант за добро възпитание, за спазване на елементарни етични норми. Хората просто идваха, заставаха пред нас и пред въжетата (поставени там, за да разделят зрителите от “сцената”) и никой и нищо не можеше да ги накара да се махнат.  Децата плачеха, че не виждат, майките и бащите викаха изнервени от нахалството и наглостта, а възстановката си се случваше… Полицаите, които не бяха никак малко предвид огромния брой посетители в града и специално на площада в този момент просто седяха и вдигаха рамене. Още по-стряскащо беше, че опитвайки се мнооооооооого деликатно да помолят някой да се махне никой, и казвайки никой имам предвид НИКОЙ не им обръщаше внимание, даже идваха още и още хора. Моето малко момче успя да види част от случвщото се представление, останалото му разказах. Но след всичко случило се се замислих, че тези хора трябва да са страшно благодарни на съдбата, защото на сантиметри от там, където бяха застанали по сценарий преминава в галоп четник на коня си, понесъл се да разнесе вестта, че въстанието е избухнало… Ако конят се беше стреснал щяхме да имаме доста натуралистично от към страшни гледки въстание и на тези хора нямаше да им е до спорове, до безцеремонно поведени и незаинтересованост.

Все едно… както се пее в една песен “Родната полиция ни пази”, за щастие на всички елементарни и безкрпулни хора тях май съдбата ги опази този път.

В крайна сметка, след всичко, в мен остана въпросът дали животите на смелите батковци, дали техните въжделения и мечти, изгубени без време е цена, която си е струвало да се плати, за  това което сме ние в момента. И все повече отговорът ме гложди и макар да не искам да го изрека той крещи. Но той поетът го е казал и то година преди избухване на въстанието:

“НЕ СМЕ НАРОД

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
“Аз не зная! Аз не мога!” – общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме…
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни…
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни…
Всякой вика “Яман ни е нам хала!” –
а всякому мерамът е развала…

Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

1875″