Разговор с приятел – планините и хората

Пак си приказваме с моя приятел и този път темата е нашите си планини. Те всичките са красиви, ама някои повече те привличат, други някак плашат, трети може даже да не харесаш. А те в същност са като хората или обратно – хората са като планините. Едни са сурови, остри, ръбати като млада планина, а от вътре добри, чувствени – като ромон на река, като меката трева. Но имат още да растат, да помъдряват, да учат … да заглаждат ръбовете. Да станат като Стара планина, като Родопи – с дълбока душевност, с благ характер, помъдряли, обрулени от времето, топли и едновременно с това строги. Хем искаш да си с тях, да взимаш от тях, хем малко те е страх, един респект изпитваш, едно уважение дето го няма в младите планини. Там има луда кръв, има буйни реки, стръмни сипеи, адреналин. Таа… хората като планините… казвам аз, всеки намира своята, изкачва я, приема я, преборва я. Харесва я такава, че да му прилегне на душата и заедно да преминат през хубавото и лошото.

Ей такива неща си говорим …