Шевици, пафти, калпак. Кецове, любов и красота – сватбата на Мим и Жоро


Ето я и нея, може би една от най-щурите сватби, които сме правили.

Щура заради готините младоженци, които решиха да се върнат във времето, да се облекат в носии и да се врекат един на друг по старите традиции. След това обаче да скочат в кецовете, да се обещат както сърцата им подсказват и да се веселят до зори както душите им искат.

Щура, защото времето се чудеше дали да изпълни нашата уговорка “да не вали” или да се пошегува с булката, която доста се тревожесе, че “ще вали”. Е, валя, точно когато трябва, за да разхлади – между ритуалите, когато хората за на на сухо и слънцето се показваше за снимките, за ритуалите, за да видим красивия залез.

Щура, защото сватба на открито се прави по-различно и предвид горната точка беше предизвикателство да се “надбягаме” с облаците. Но пък ние си имахме уговорка, та ни се получи:)

Щура, защото посред лято вечерта стана толкова студено, че ако ги нямаше лудите танци и Духът от бутилките… можехме да я минем в графа “зимна” сватба.

Щура, защото си имахме стара пишеща машина, балканчета, каруца, сангрия, изобщо една щура украса – Стели (Левеке Дизайн) благодаря!

Щура, защото си имахме уникални табели, подаръчета и красотички, които нямаше как да станат без Светлето (Светла Дойчинова), чудесна си!

Щура, защото се получиха уникални снимки, от които човек просто не може да избере коя да не покаже – Нели (Нели Прахова), страхотна си!

Щура, защото … защото вижте сами:

11-ти Национален събор на българското народно творчество – Копривщица 2015 г

Отмина и 11-ят Събор на българското народното творчество в Копривщица. Дълго се чудех дали да пиша нещо по темата, но тъй като до сега все съм споделяла впечатления ще запазя традицията.

Чувствата, впечатленията, емоциите ми са изключително смесени… Ако до сега от мен бликаше възтрог, този път не е така. Чаках събора с нетърпение. Спомените за отминалите издания, за поляните, площадите, улиците изпълнени с хора, пеещи, свирещи, танцуващи почти денонощно ме зареждаха с радостни емоции за предстоящото. Дори споменът за събора 2005, онова тъй дъждовно и бедствено лято, през което хората пак бяха на вън и пееха, свираха и танцуваха облекли дъждобрани и необръщащи внимание на времето не промени тръпката от очакването. А и прогнозите бяха иделани – слънце, лято, прохладата на гората… Да, но… не е достатъчно времето да е хубаво, за да бъде едно такова изживяване на ниво. Нужни са хора, хора с големи сърца и души, носещи заряда на българския фолклор.

Организаторите бяха направили всичко по силите си, за да може съборът да е уреден – да има къде да се паркира, да има тоалетни, да има път до сцените, да има транспорт от палатковия лагер до сцените и т.н. Сергиите и търговците бяха подбрани да отговарят на духа на събитието.

Сигурна съм, някой ще каже, че е могло едно или друго нещо да е по-добро – така е, винаги може нещо да е по-добро. Не мисля да отделям време да критикувам нечия работа, нечие участие в организацията на такова мащабно събитие без да съм запозната с всички факти и без да съм била част от него. И аз имам своите не малко забележки, но те ще останат за друга тема:)

Това, което ме стресна истиснки е липсата на тези хора, за които споменах по-горе. Хората с души и сърца изпълнени с магията. Нямаше ги. Не защото нямаше хора, публика, зрители, гости на града, имаше много. И да, всеки от тях носи частичка магия в себе си, и да, всички те заедно правят магията голяма, но … къде бяха онези, които с уменията си зареждат всяка малка частичка у хората. Те идваха, изпълняваха своите песни, танци, ритуали и си тръгваха. Нямаше ги по площадите, вечер по улиците… бяха се прибрали. Защо, не зная, мога да гадая и вероятно ще отгатна, но не желая.

Нямаше ги и младите, тези, които ще продължат вълшебството, ще пренесат магията в бъдещето. Болшинството участици бяха хора над средната възраст. Поклон пред тях, пред неспиращото желание да предават и показват. Но липсваше живецът, лудостта и енергията на мадите.

И за да не излезе, че този събор е бил едно огромно разочарование, защото не беше ще кажа, че хората, които бяха в града – зрители, гости и участниците, които останаха успяха по сцените, поляните, а и в събота вечер да направят преживяването “Национален фолклорен събор” истинско и вълшебно. Поне за ден и въпреки всичко показахме, че магията още живее, че знаем как се вие безкрайното българско хоро, че извиси ли нечий глас “Девойко мари хубава” душата ти иска и тя да полети и поплаче с мъката скрита в песента, че гайдата те кара хем да погледнеш дълбоко в себе си, хем като я чуеш как оглася безкрая ти се иска да се слееш и ти с него. За мен това е магия, това е сила, заряд, който прави хората по-добри, по-позитивни, по-успешни и по-живи. И той е жив, жив беше тази година, до кога… не знам, но се моля да е за дълго…

Традиции, наричане, любов – сватбата на Мая и Дончо в Копривщица

Копривщица, къщи на 150 -200 години, огрян от слънце калдъръм, глас на гайда, песен на момини дружки, подвиквания на момкови другари, тежки кумови порти, момини майчини сълзи, наричане за любов и здраве… Вдигнахме сватба за чудо и приказ, разказахме една история за любов, за привързаност, за да може след години децата на Мая и Дончо да помнят и знаят, да разказват и те на своите деца за магията на българските традиции.

Тази малка приказка нямаше да може да бъде разказана без фолклорна формация “В Шоплука” и видяна без снимките на Жоро Величков.

А, за да може сватбената емоция да продължи още един ден се преместихме в София, където двамата се врекоха един на друг, а за да е по-весело в края на церемонията изненадахме всички с мини флаш моб благодарение на Венци Благоев и неговите хора, които изсвириха страхотно “All you need is love”.

Щура, цветна, весела – сватбата на Яна и Сашо в Копривщица

Организацията на тази сватба започна по щур начин, явно така е било писано и да продължи:) Сашо ми се обади часове след като родих втория си син и още бях в болницата:) Видяхме се известно време след това, когато си бяха дошли в България:) Още тогава беше ясно, че предстои една много весела и позитивна сватба, защото щом младоженците са такива, няма как и приятелите им да не са:). А за да стане хубаво едно тържество най-важни са хората.

Детайлите уточнявахме в движение, всичко вървеше гладко, а междувременно Яна и Сашо се преместиха да живеят от един континент на друг. Така на края в Копривщица се събраха хора от цял свят. Времето беше типично копривщенско – никога не знаеш какво ще бъде в следващите 2 часа 🙂 Валя, за да разхлади. После спря, за да даде път на слънцето, което да огрее околните хълмове и да създаде приказна гледка за фон на коктейла. Е, след коктейла, реши пак да повали и тук искам пак да кажа огромно “благодаря” на всички гости, които се впуснаха да ни помагат, за да пренесем и оправим всичко от вън вътре. Яна и Сашо имат невероятни приятели и знам, че са много щастливи с тях!

Стели от Левеке Дизайн пък за отрицателно време създаде същата красота и уют, в ресторанта, които беше сътворила за тържеството на открито – магьосница си Стели!

Мони и Ети от Перфета създадоха ужасно вкусни шоколадови изкушения пред очите на всички гости, момичетата и момчетата от В Шоплука вдигнаха гостите на крака с изпълнението си, а за завършек на вечерта булката духна свещичките на тортата за рождения си ден:)

А, за да може освен да разказваме и да показваме Ясен Жеков от www.thelastfolder.com засне всичко за идните поколения:)

Пролетна сватба в Копривщица – усмивки

Ето, малко снимки от сватбата. Копривщица е само фон, настроението беше усмихнато не само заради красивата природа, заради слънчевия майски ден, заради хубавата компания, украса, музика, храна. Усмивки имаше най-вече, зашото имаше много любов.

А Линда показа това през обектива си по чудесен начин:)

 

Пролетна сватба в Копривщица – подготовката

Макар пролетта отдавна да отмина ще направя едно малко връщане към прохладните и нощи и усмихнатите и майски дни. Тогава Рали и Рости решиха да се врекат един на друг и това да се случи в Копривщица. Избраха пролетните цветя да красят сватбеното им тържество и да напомнят за дъхави поляни и планински полъх. Тази магия сътвори Стели от Левеке Дизайн и пресъздаде приказката, която младоженците си представяха. Ето, малко снимчици как нещата приддобиха завършен вид:)

Имало едно време мома и юнак… приказката

Имало едно време малка мома и весел юнак. Живеели те от двете страни на голяма планина. Дните им минавали в усмивки, радости и ето, че пораснали. Дошло време да тръгнат по големия свят да търсят късмета си. Вървяли що вървяли и стигнали в столицата на царството. Решили да останат и там да подирят щястието. А съдбата не се забавила да ги срещне точно в деня на Свети Валентин – именния ден на момата и юнака. Срещанала ги и ги заклела – да се обичат силно и завинаги!

Нощта на светулките

Не бях виждала светулка от дете, а тогава много им се радвах. Все още ги свързвам с прохладните летни нощи на Ахтопол, когато все още по морето имаше зеленина и ниски постройки, бунгала и къщи разположени на големи разстояния. Красиви спомени от детството…

Реших преди седмица да заравам малчо и да го кача на влак – от Копривщица към София. Пътуване с влак – още един красив спомен от детството.

Ще се опитам да пропусна перипетите, които имахме, за да стигнем от града до ЖП гарата. Това е тема за цял научен труд – намесват се географски, политически, народопсихологически и други особености на града, хората и вселената 🙂 Само ще кажа – от втория опит (само) успяхме да стигнем гарата, която е на 8-9 км от града. Там имахме късмета да подишаме чист планински въздух напоен с миризмата на стари вагони, гара – типичната влакова миризма както я помня от детството, защото влакчето ни имаше 40 мин закъснение. За малчо беше забавно, за мен също, не бързахме, времето беше прекрасно…

Влакчето се показа от най-дългия тунел на Балканите (поне като бях мялка така ми бяха казали) и ние се качихме… Нищо не се беше променило от както го помня като дете:) Имахме късмета да пътуваме в “новите” влакове (нови за времето от моите спомени), настанихме се и зачакахме да стигне втория по дължина тунел – Гълъбец. За малчо това си е живо приключение, без да знаем, че то наистина тепърва предстои. Минахе през няколко малки тунелчета, видяхме красиви места, които не се виждат от колата, минахме и “големия” тунел, забавлявахме се и… влакът спря. Спря в нищото. Нямаше други релси да се разминем с друг влак, значи не чакахме разминаване, не се усещаше дим, нямаше паника, значи не горяхме, просто си седяхме. Кондукторите сновяха напред назад без да бъдат много словоохотливи, докато не стана ясно, че влакът няма да тръгне – “локомотивът се е повредил, трябва да ни изпратят нов от София, който да ни изтегли”. Веселба! Все още беше светло, но се смрачаваше. Излязохме на въздух – от всякъде имаше дървета, не се виждаше път – оставаше ни само да чакаме. Изведнъж нещо в полумрака проблясна. После пак и пак. Светулки! Много, толкова много, че ги ловяхме с ръце, кацаха по дрехите ни… беше приказно. Стъмни се, а наоколо проблясваха с малките си фенерчета светулки, които правеха нощта вълшебна. Някъде в нищото или може би в страната на приказките – гора, влак, пътуване, звездно небе – седяхме и се наслъждавахме на момента. Сякаш времето беше спряло, нямаше къде да отидем, нито какво да направим освен да се радваме на това което имахме в този миг.

Замислих се за всички такива красиви мигове, покрай, които профучаваме с колите си забързани за … за никъде. За това как едно дете съумя да се радва на всичко, което се случва, да попадне във вълшебната страна на светулки, мечти и приключения без да се тревожи за нещата, които могат да се объркат. Това му е хбаво на детството. А аз благодаря на БДЖ, които вероятно ме изгубиха като техен клиент, но ми върнаха спомените за безгрижните светулкови нощи.

Не сме народ…

Искаше ми се днес да напиша нещо позитивно, нещо патриотично, да разкажа положителните емоции, които изпитвах докато гледах възстановката на Априлското въстание в Копривщица… искаше ми се, но не мога да го направя. Цялата емоция, нагласа и настроение се загуби в тъплата от хора без възпитание, нравственост и култура. Култура на поведение в общество от други хора…  Исках много да покажа на моето малко момче какво се е случило преди 136 г в Копривщица, какво са направили смелите батковци тогава, за да може днес ние да се нарчаме българи. Отделяйки от своето време аз застанах много по-рано на удобно за гледане място, зад поставените за целта въжета. Исках малчо да вижда добре всичко, да разбере как онези смели батковци са положили страшна клетва над ножа, пистолета и кръста, как Неджип Ага е дошъл в града, как са примамили по-будните копривщенци, за да ги затворят, как втората майка на Каблешков съумява да отвлече вниманието на заптиетата, за да може синът и да избяга през малката задна портичка и да обяви въстанието, как гръмва първата пушка, как Неджип Ага избягва от града заедно със своите заптиета, как Каблешков пише кървавото писмо, как Копривщица ликува изволювала своята свобода макар и само за 10 дни… Исках да види и усети всичко това. Но това което видя бяха грозни скандали, безцеремонно държание, незаитересованост и несъобразяване с хората, с правилата, със закона в лицето на полицията. Замислх се как побелелите коси не винаги са показател за мъдрост и уравновесеност, как материалният статус не е гарант за добро възпитание, за спазване на елементарни етични норми. Хората просто идваха, заставаха пред нас и пред въжетата (поставени там, за да разделят зрителите от “сцената”) и никой и нищо не можеше да ги накара да се махнат.  Децата плачеха, че не виждат, майките и бащите викаха изнервени от нахалството и наглостта, а възстановката си се случваше… Полицаите, които не бяха никак малко предвид огромния брой посетители в града и специално на площада в този момент просто седяха и вдигаха рамене. Още по-стряскащо беше, че опитвайки се мнооооооооого деликатно да помолят някой да се махне никой, и казвайки никой имам предвид НИКОЙ не им обръщаше внимание, даже идваха още и още хора. Моето малко момче успя да види част от случвщото се представление, останалото му разказах. Но след всичко случило се се замислих, че тези хора трябва да са страшно благодарни на съдбата, защото на сантиметри от там, където бяха застанали по сценарий преминава в галоп четник на коня си, понесъл се да разнесе вестта, че въстанието е избухнало… Ако конят се беше стреснал щяхме да имаме доста натуралистично от към страшни гледки въстание и на тези хора нямаше да им е до спорове, до безцеремонно поведени и незаинтересованост.

Все едно… както се пее в една песен “Родната полиция ни пази”, за щастие на всички елементарни и безкрпулни хора тях май съдбата ги опази този път.

В крайна сметка, след всичко, в мен остана въпросът дали животите на смелите батковци, дали техните въжделения и мечти, изгубени без време е цена, която си е струвало да се плати, за  това което сме ние в момента. И все повече отговорът ме гложди и макар да не искам да го изрека той крещи. Но той поетът го е казал и то година преди избухване на въстанието:

“НЕ СМЕ НАРОД

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
“Аз не зная! Аз не мога!” – общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме…
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни…
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни…
Всякой вика “Яман ни е нам хала!” –
а всякому мерамът е развала…

Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

1875″


Българо – немска дружба в Копривщица

Краят на лятото дойде с една чудна сватба,  на Свет и Сандра.  Плетеница от традиции – български и немски, усмихнато настроение и много незабравими спомени запечатани в снимки.

Предишни По-стари записи