3 дни в сърцето на Родопите

За да научиш нещо трябва да стигнеш до корените му. И ето ме там, в Родопа планина в търсене на забравени предания, ето ме, за да пия от изворите и, да се помоля в параклисите и, да чуя песните и, да опозная хората и, да се омагьосам от гледките и.

И тя надмина всичките ми очквания…

Тръгваш по горските пътеки и се озоваваш до малък параклис. Тишината е магична, а наоколо е осеяно с горски плодове. Мирише на манатарки и бор. Присядаш до едно коренище и слушаш дали вятъряът няма да донесе старо предание за несбъдната обич, за поругана младост, за гордост и непреклонен дух. Надяваш се да чуеш песента на чанове и гайди и тя да те пренесе назад където “любов” означава завинаги, “дом” означава светиня, “природата” означава закрила, прехрана, лечител.

Слушаш, чувстваш и усещаш… вървиш напред по пътеки, изкачваш върхове, но една нишка, малка и тънка те дърпа, защото има още толкова много за разказване. Та, ти едва сега започваш.

Вървиш от село на село, от махала на махала и не спираш да се изнанадваш. От гледките, от мистиката, историите, всичко. Но най те изненават хората – с толкова широки сърца, че да съберат цялата Родопа планина в тях. И някак намират малко кътче и за теб като за приятел от детинство, нищо, че си ги видял за първи път сега, нищо, че кой знае кога ще ги видиш отново. Те са там и ще чакат като древно предание, което седи в очкване някой да го открие.

Но колкото повече вървиш толкова повече буцата в душата расте. Пробождат те стъклените погледи на осиротелите къщи, иска ти се да видиш ваклите стада по поляните, да чуеш детска глъчка, но те отдавна са се загубили по вятъра.

И изведнъж до теб долита песен… далечна и тъжна. Тръгваш натам, присядаш до група жени и пред теб

започва да се случва приказката за любов. За усърдието и обчита, с които малка мома руба е правила, за страха ще ли я даде баща и, за китени халища, писани сандъци, за смелостта да пристанеш. Слушаш и ето те там, сред голямото стадо, каматан овен за сватба да изберете, с накити да го нагласите и дар за момини да го пратите.

Преминваш през времето и пак е днес, 56 години по-късно, а пред теб седят момата и момъкът, в очите им още блести любовта, онази чистата, по лицата им личи с колко грижа са отгледали деца, внуци и правнуци, а усмивките им не слизат от лицата, докато те водят през своята приказка.

И ти си тръгваш, знаейки, че пак ще се върнеш, защото имаш нужда да отпиваш от студените родопски извори, да вдъхваш от боровия въздух и да се потапяш в приказките за неподластната на времето, чиста любов.

 

Разговор с приятел – надникване в душата

-Вярваш ли, че ако гледаш някой достатъчно дълго в очите ще видиш душата му? Знаеш ли, аз съм поглеждала дълбоко, чак до душата. Виждала съм самотата и любовта, белезите и незарасналите още рани, празнотата и мечтите, романтиката и протегнатата в мрака премръзнала ръка. Виждала съм болката скрита под добре оплетената блестяща ризница. Виждала съм щастие, надежда за нещо по-добро, за огъня, който да огрее и стопли. Търсене и намиране, а после търсене отново. Разбитото на пух и прах доверие и приятелското рамо за опора. Страха и куража, решителността и вярата. Виждала съм преглътнатите сълзи, неизказаните думи и несподелените желания. И любовта…

Ако не вярваш, опитай, пък кой знае…

Магията на любовта

Бях на представлението на Камен Донев за сватбите и то ме накара да се замисля отново за смисъла, да погледна отатък всички организационни дреболии и да видя същината. И малко се натъжавам, защото все по-малко хора поглеждат там. Сватбата е станала просто празник, купон. Бързаме – да направим прическа и грим, да изпреварим трафика до ритуалната зала, там да си кажем бързо “да”, че идват следващите желаещи, да обиколим веднъж олтара, че за 3 пъти времето не стига, да се снимаме за 30-40 мин, да не губим от купона, да седнем да изядем салатата и да зпоченм с ракията… Бързане… А онази, скритата емоция, че в този ден се обещаваш на най-ценния човек, че му се подаряваш, че си готов да споделяш всички тежки, страшни, тъжни моменти (за хубавите е ясно, кой не е готов) с него, да минете през тях рамо до рамо, прегърнати.. Тази емоция се прокрадва между бързането в нарочените за пред камерата целувки, в първия режисиран танц…

Ех.. а как са се женили нашите баби и дядовци, как са се залюбвали и ухажвали… Всичко е било любов, страст и болка… понякога горчива, понякога сладка. Да усещаш пеперудите в стомаха, когато тя минава покрай теб тръгнала за вода, да се чудиш как да и напиеш менците, да трепнеш в очакване той да мине покрай портите и да надникне през дувара, а ти примряла да поливаш цветните лехи, на хорото ще се хване ли за теб или ще отиде при чернооката, да ти изскача сърцето от вълнение ще я даде ли баща и, ще стане ли твоя за винаги. И вярата, вярата, че изпълнявайки малките заръки на баба – да не прекрачваш с грешния крак прага, да не се пристягат връзките прекалено, да прескочиш верига, да погледнеш през пръстен, да откупиш майчиното мляко, така ще достигнеш до душата, ще омагьосаш живота и той ще ти дава любов, здраве и щастие. А имайки това ще си най, най-богат! “Магията на любовта” казваме, но любовта вече е далеч от магична… Магията е била някога, била е в погледа скришом, във вълшебството на водата, която е неизменна част от ритуалите, във вярата, в песента на нивата, в хорото, в това да се научиш да поглеждаш вътре в душата, била е в малките неща. А сега седи и чака да я преоткрием, да си спомним, да я потърсим… седи в нас, и чака…

 

ЕЛИН ПЕЛИН, ЗЕЛЕН ПЕЛИН

Елин пелин, зелен пелин,
що се пелин полюляваш,
полюляваш, разлюляваш
от вършеца до корена?
Дал’ е ветър, ил’ е вихър?
Сама й Рада под пелина,
пелин кърши, китки вие,
как ги вие и нарича:
– Как се вият тези китки,
да се вият и момците,
и момците край момите,
и Иванчо окол Рада!

Пролетна сватба в Копривщица – усмивки

Ето, малко снимки от сватбата. Копривщица е само фон, настроението беше усмихнато не само заради красивата природа, заради слънчевия майски ден, заради хубавата компания, украса, музика, храна. Усмивки имаше най-вече, зашото имаше много любов.

А Линда показа това през обектива си по чудесен начин:)