още малко стихове…

Ти рани сърцето ми, но аз

ще го превържa и ще заздравее.

Ти рани душата ми, но тя

и след тази болка пак ще оцелее.

 

Ти разби мечтите ми, но тях

аз ще събера, това добре умея.

Ти изтри усмивката ми със замах,

но след слънчев лъч отново ще се смея.

 

Всичко пак красиво ще сглобя,

ще се радвам, ще танцувам, ще живея.

Само въгленът разплавал любовта

в твоите ръце самотен ще изтлее.

 

автор: неизвестен

ДО УТРЕ

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

Няма да съм бледна подир нощ безсънна –
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна –
но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша – но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява – но далече
няма да ми се отваря цял простора.

Няма вечерта да чакам изтомена –
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена –
но и няма да изгарям над жарава.

Няма да заплача на жестоко рамо –
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само –
но и всъщност няма вече да живея.

Блага Димитрова

1958

Молитва към жена ми

О, земна Богородице, която

не Бог, а мойте три деца роди,

светице над светиците, най-свято

те моля: днес и вечно с мен бъди!

Живота, който даде ми и вчера,

и днес ми дай, и утре, и навек!

И дай ми топлинка, да не треперя

сам сред желязото на тоя век!

Бъди все с мен в свят, пълен с чужда хубост –

една звездица в хаоса голям.

Води ме мълком, да не се изгубя!

Топли ме с дъх, за да не мръзна сам!

А аз – безсилен – ще ти давам сила,

която взел съм от самата теб.

А аз – безкрил – и тебе ще окрилям

във този безнебесен свят свиреп.

И хлябът, що ти дадох и ми даде,

и днес, и утре нека бъде свят,

за да нахраним с него всеки гладен –

и свой, и чужд, и беден, и богат!

И виното, което пием, нека

със всички други жадни споделим!

Домът ни да е стряха за човека,

почукал нощем за подслон! Амин!

 

Дамян Дамянов

Обедняване

Знаеш ли, човек се проверява
може би в един единствен час,
всичко преживяно оживява,
всичко се изстрадва в този час.

Ето, ти внезапно си отиде,
може би за тая само нощ –
може би, че малко те обидих,
може би, че малко бил съм лош.

Птиците след тебе отлетяха,
вятъра се спотаи едвам,
стъпките по улиците спряха
и за пътви път останах сам.

Потъмняха в тъмното звездите,
къщите, дърветата, света,
легнаха зад камъните горите
и земята сякаш опустя.

Пусто – в мислите ми, в очите – пусто,
а в душата – камък натежал.
И за първи път сега почувствах
колко много аз съм обеднял.

Евтим Евтимов