За да научиш нещо трябва да стигнеш до корените му. И ето ме там, в Родопа планина в търсене на забравени предания, ето ме, за да пия от изворите и, да се помоля в параклисите и, да чуя песните и, да опозная хората и, да се омагьосам от гледките и.
И тя надмина всичките ми очквания…
Тръгваш по горските пътеки и се озоваваш до малък параклис. Тишината е магична, а наоколо е осеяно с горски плодове. Мирише на манатарки и бор. Присядаш до едно коренище и слушаш дали вятъряът няма да донесе старо предание за несбъдната обич, за поругана младост, за гордост и непреклонен дух. Надяваш се да чуеш песента на чанове и гайди и тя да те пренесе назад където “любов” означава завинаги, “дом” означава светиня, “природата” означава закрила, прехрана, лечител.
Слушаш, чувстваш и усещаш… вървиш напред по пътеки, изкачваш върхове, но една нишка, малка и тънка те дърпа, защото има още толкова много за разказване. Та, ти едва сега започваш.
Вървиш от село на село, от махала на махала и не спираш да се изнанадваш. От гледките, от мистиката, историите, всичко. Но най те изненават хората – с толкова широки сърца, че да съберат цялата Родопа планина в тях. И някак намират малко кътче и за теб като за приятел от детинство, нищо, че си ги видял за първи път сега, нищо, че кой знае кога ще ги видиш отново. Те са там и ще чакат като древно предание, което седи в очкване някой да го открие.
Но колкото повече вървиш толкова повече буцата в душата расте. Пробождат те стъклените погледи на осиротелите къщи, иска ти се да видиш ваклите стада по поляните, да чуеш детска глъчка, но те отдавна са се загубили по вятъра.
И изведнъж до теб долита песен… далечна и тъжна. Тръгваш натам, присядаш до група жени и пред теб
започва да се случва приказката за любов. За усърдието и обчита, с които малка мома руба е правила, за страха ще ли я даде баща и, за китени халища, писани сандъци, за смелостта да пристанеш. Слушаш и ето те там, сред голямото стадо, каматан овен за сватба да изберете, с накити да го нагласите и дар за момини да го пратите.
Преминваш през времето и пак е днес, 56 години по-късно, а пред теб седят момата и момъкът, в очите им още блести любовта, онази чистата, по лицата им личи с колко грижа са отгледали деца, внуци и правнуци, а усмивките им не слизат от лицата, докато те водят през своята приказка.
И ти си тръгваш, знаейки, че пак ще се върнеш, защото имаш нужда да отпиваш от студените родопски извори, да вдъхваш от боровия въздух и да се потапяш в приказките за неподластната на времето, чиста любов.
Ето го и най-новото ни видео! Толкова цветно, различно, емоционално, красиво би изглеждала сватба направена по старите традиции.
А с приятелите ни от Жар, без които това, което виждате нямаше да се случи така истински хубаво можем да покажем и представим автентичната сватба, да разкажем за нея, да направим съпричастен всеки, който се интересува.
Огромни благодарности на Бони Бонев, за страхотния трейлър, на Момчил Чалъков, без който още щях да се лутам в търсене на музика и още веднъж на приятелите от Жар!
Отмина и 11-ят Събор на българското народното творчество в Копривщица. Дълго се чудех дали да пиша нещо по темата, но тъй като до сега все съм споделяла впечатления ще запазя традицията.
Чувствата, впечатленията, емоциите ми са изключително смесени… Ако до сега от мен бликаше възтрог, този път не е така. Чаках събора с нетърпение. Спомените за отминалите издания, за поляните, площадите, улиците изпълнени с хора, пеещи, свирещи, танцуващи почти денонощно ме зареждаха с радостни емоции за предстоящото. Дори споменът за събора 2005, онова тъй дъждовно и бедствено лято, през което хората пак бяха на вън и пееха, свираха и танцуваха облекли дъждобрани и необръщащи внимание на времето не промени тръпката от очакването. А и прогнозите бяха иделани – слънце, лято, прохладата на гората… Да, но… не е достатъчно времето да е хубаво, за да бъде едно такова изживяване на ниво. Нужни са хора, хора с големи сърца и души, носещи заряда на българския фолклор.
Организаторите бяха направили всичко по силите си, за да може съборът да е уреден – да има къде да се паркира, да има тоалетни, да има път до сцените, да има транспорт от палатковия лагер до сцените и т.н. Сергиите и търговците бяха подбрани да отговарят на духа на събитието.
Сигурна съм, някой ще каже, че е могло едно или друго нещо да е по-добро – така е, винаги може нещо да е по-добро. Не мисля да отделям време да критикувам нечия работа, нечие участие в организацията на такова мащабно събитие без да съм запозната с всички факти и без да съм била част от него. И аз имам своите не малко забележки, но те ще останат за друга тема:)
Това, което ме стресна истиснки е липсата на тези хора, за които споменах по-горе. Хората с души и сърца изпълнени с магията. Нямаше ги. Не защото нямаше хора, публика, зрители, гости на града, имаше много. И да, всеки от тях носи частичка магия в себе си, и да, всички те заедно правят магията голяма, но … къде бяха онези, които с уменията си зареждат всяка малка частичка у хората. Те идваха, изпълняваха своите песни, танци, ритуали и си тръгваха. Нямаше ги по площадите, вечер по улиците… бяха се прибрали. Защо, не зная, мога да гадая и вероятно ще отгатна, но не желая.
Нямаше ги и младите, тези, които ще продължат вълшебството, ще пренесат магията в бъдещето. Болшинството участици бяха хора над средната възраст. Поклон пред тях, пред неспиращото желание да предават и показват. Но липсваше живецът, лудостта и енергията на мадите.
И за да не излезе, че този събор е бил едно огромно разочарование, защото не беше ще кажа, че хората, които бяха в града – зрители, гости и участниците, които останаха успяха по сцените, поляните, а и в събота вечер да направят преживяването “Национален фолклорен събор” истинско и вълшебно. Поне за ден и въпреки всичко показахме, че магията още живее, че знаем как се вие безкрайното българско хоро, че извиси ли нечий глас “Девойко мари хубава” душата ти иска и тя да полети и поплаче с мъката скрита в песента, че гайдата те кара хем да погледнеш дълбоко в себе си, хем като я чуеш как оглася безкрая ти се иска да се слееш и ти с него. За мен това е магия, това е сила, заряд, който прави хората по-добри, по-позитивни, по-успешни и по-живи. И той е жив, жив беше тази година, до кога… не знам, но се моля да е за дълго…
В миналото родителите на булката оставали вкъщи след като младоженецът вземе дъщеря им и я отведе в неговия дом, където сватбените ритуали и празненство продължавали. Около седмица след сватбата невестата и мъжът и гостували на родителите на момичето, оставали там да спят и изпълнявалi някои ритуали свързани с това гостуване. Това била и първата среща на булката с родителите и след сватбата.
Е, съборът вече е минало… 3 дни изпълнени с много емоции, танци, музика, приятелства и веселие:)
Хора от цял сват обединени от една идея – да станат част от магията на българския фолклор.
Хора дошли от близо и далече – Япония, Австралия, САЩ, Швеция, Чехия, Дания … за да покажат, че и те могат да бъдат като нас добри в пресъздаването на нашите си неравноделни ритми.
Попитах някои от тях “защо”, какво ги кара да пеят и танцуват нашите песни и танци и отговорът беше простичък винаги ” музиката, ритъмът – те са уникални и те карат да ги заобичаш” Може да звучи малко клиширано, но аз вярвам, че не беше казано със заучени фрази, а от сърце, защото виждах тези хора как преживяват всяко нещо, което изпълняват. Така дори и ние българите не винаги го преживяваме или поне не всички:)
За брой на гости, на изпълнители има статистики – аз видях само как градът и околностите около него бяха пълни с хора дошли да си откраднат частичка от миналото и традициите ни – едни като ги пресъздават, други като ги гледат.
И, за да не изневеря на стила си да показвам нещата от различните им гледни точки ще кажа, че имаше някои организационни неуредици по самите програми и представяния. Сигурна съм, че за тях дори ще се намери логично обеснение -сега дори се сещам за няколко:) Въпреки това нещата се получиха, заради енсусиазма на хората, които бяха част от това събитие.
Не мога да пропусна и безумието на принципа “ден година храни”, а в случая 5 години…, но и за това има обяснение и ще се намерят много хора, които да ме оборят.
Искренно се надявам магията на фолклора ни да е по-силна от всичките дребни и не толкова дребни несгоди и след 5 години да се видим пак тук, за да попеем и потанцуваме:)
А, до тогава нека не забравяме, че българският дух не е просто теория, а сме самите ние и България е такава каквато ние си я направим, а фолклорът е само черешката на тортата, която сътворяваме:)
Е, съборът вече е факт. До колко е добър или успешен е рано да се каже. Аз много силно исках да мога да пиша само хвалби и хубави неща за случващото се, но … колкото и да се опитвам май няма да се получи на 100%:)
Днес докато седях и гледах/слушах как 30тина изпълнители от Бостън пееха специално написана и измислена песен за Копривщица и България се замислих много сериозно дали тези хора не са в огромна заблуда. Те, в перфектните си шопски носии, с идеалното си произношение на български диалкети, пеейки страхотно народните ни песни с чувство и желание… те просто са били подведени. Ние не сме славен народ, със съхранени ценности, ние не сме герои, нито сме смели или толкова гостоприемни… просто някой така им е казал и е успял да ги убеди.
Да имаме страхотен фолклор, невероятни песни, танци, носии, но както те са спомен от минали времена, така и ценностите заложени в нашия фолклор и традиции са останали в миналото.
И, за да не развивам сухи теории – днес една възраснта жена, казвам възрастна, защото беше над 60 годишна, накара едно около 10 годишно момиче да си изхвърли празната бутилка на сред поляната; момичето не я поспуша и тя просто му я издърпа от ръката и я запрати в тревата… На моята обезумяла реакция и забележка погледна с пренебрежение и продължи по пътя си. И това беше жена, която току що беше слязла от сцената, беше част от фолклора и от ценностите на народните ни вярвания… или поне така би трябвало да бъде.
Та, може да имаме уникални ритми и песни, но ние самите не сме нищо уникално…
И, за да не става прекалено черногледо ще спра до тук:)
RSS
Facebook
Но колкото повече вървиш толкова повече буцата в душата расте. Пробождат те стъклените погледи на осиротелите къщи, иска ти се да видиш ваклите стада по поляните, да чуеш детска глъчка, но те отдавна са се загубили по вятъра.
И ти си тръгваш, знаейки, че пак ще се върнеш, защото имаш нужда да отпиваш от студените родопски извори, да вдъхваш от боровия въздух и да се потапяш в приказките за неподластната на времето, чиста любов.
