3 дни в сърцето на Родопите

За да научиш нещо трябва да стигнеш до корените му. И ето ме там, в Родопа планина в търсене на забравени предания, ето ме, за да пия от изворите и, да се помоля в параклисите и, да чуя песните и, да опозная хората и, да се омагьосам от гледките и.

И тя надмина всичките ми очквания…

Тръгваш по горските пътеки и се озоваваш до малък параклис. Тишината е магична, а наоколо е осеяно с горски плодове. Мирише на манатарки и бор. Присядаш до едно коренище и слушаш дали вятъряът няма да донесе старо предание за несбъдната обич, за поругана младост, за гордост и непреклонен дух. Надяваш се да чуеш песента на чанове и гайди и тя да те пренесе назад където “любов” означава завинаги, “дом” означава светиня, “природата” означава закрила, прехрана, лечител.

Слушаш, чувстваш и усещаш… вървиш напред по пътеки, изкачваш върхове, но една нишка, малка и тънка те дърпа, защото има още толкова много за разказване. Та, ти едва сега започваш.

Вървиш от село на село, от махала на махала и не спираш да се изнанадваш. От гледките, от мистиката, историите, всичко. Но най те изненават хората – с толкова широки сърца, че да съберат цялата Родопа планина в тях. И някак намират малко кътче и за теб като за приятел от детинство, нищо, че си ги видял за първи път сега, нищо, че кой знае кога ще ги видиш отново. Те са там и ще чакат като древно предание, което седи в очкване някой да го открие.

Но колкото повече вървиш толкова повече буцата в душата расте. Пробождат те стъклените погледи на осиротелите къщи, иска ти се да видиш ваклите стада по поляните, да чуеш детска глъчка, но те отдавна са се загубили по вятъра.

И изведнъж до теб долита песен… далечна и тъжна. Тръгваш натам, присядаш до група жени и пред теб

започва да се случва приказката за любов. За усърдието и обчита, с които малка мома руба е правила, за страха ще ли я даде баща и, за китени халища, писани сандъци, за смелостта да пристанеш. Слушаш и ето те там, сред голямото стадо, каматан овен за сватба да изберете, с накити да го нагласите и дар за момини да го пратите.

Преминваш през времето и пак е днес, 56 години по-късно, а пред теб седят момата и момъкът, в очите им още блести любовта, онази чистата, по лицата им личи с колко грижа са отгледали деца, внуци и правнуци, а усмивките им не слизат от лицата, докато те водят през своята приказка.

И ти си тръгваш, знаейки, че пак ще се върнеш, защото имаш нужда да отпиваш от студените родопски извори, да вдъхваш от боровия въздух и да се потапяш в приказките за неподластната на времето, чиста любов.

 

Предишен

Оставете отговор