Разговор с приятел – надникване в душата

-Вярваш ли, че ако гледаш някой достатъчно дълго в очите ще видиш душата му? Знаеш ли, аз съм поглеждала дълбоко, чак до душата. Виждала съм самотата и любовта, белезите и незарасналите още рани, празнотата и мечтите, романтиката и протегнатата в мрака премръзнала ръка. Виждала съм болката скрита под добре оплетената блестяща ризница. Виждала съм щастие, надежда за нещо по-добро, за огъня, който да огрее и стопли. Търсене и намиране, а после търсене отново. Разбитото на пух и прах доверие и приятелското рамо за опора. Страха и куража, решителността и вярата. Виждала съм преглътнатите сълзи, неизказаните думи и несподелените желания. И любовта…

Ако не вярваш, опитай, пък кой знае…

Разговор с приятел – планините и хората

Пак си приказваме с моя приятел и този път темата е нашите си планини. Те всичките са красиви, ама някои повече те привличат, други някак плашат, трети може даже да не харесаш. А те в същност са като хората или обратно – хората са като планините. Едни са сурови, остри, ръбати като млада планина, а от вътре добри, чувствени – като ромон на река, като меката трева. Но имат още да растат, да помъдряват, да учат … да заглаждат ръбовете. Да станат като Стара планина, като Родопи – с дълбока душевност, с благ характер, помъдряли, обрулени от времето, топли и едновременно с това строги. Хем искаш да си с тях, да взимаш от тях, хем малко те е страх, един респект изпитваш, едно уважение дето го няма в младите планини. Там има луда кръв, има буйни реки, стръмни сипеи, адреналин. Таа… хората като планините… казвам аз, всеки намира своята, изкачва я, приема я, преборва я. Харесва я такава, че да му прилегне на душата и заедно да преминат през хубавото и лошото.

Ей такива неща си говорим …

Разговор с приятел – Общуване и емоции

Умението да общуваме и да изразяваме емоциите е в основата на един щастлив живот. Общуване с другите, със себе си, с природата и света около нас. Като част от една обща система е много важно да умеем да се вписваме правилно и пълноценно в нея. А като живи същества надарени с умението да изпитват емоции трябва да ги използваме да обогатим това общуване, да го издигнем на по-високо ниво. Един приятел твърди, че емоциите само “замърсяват” крайният резултат от общуването. Вероятно би могло и да е така, ако се използват или интерпретират неправилно. Но аз смятам, че те могат само да дооцветят иначе черно-бялата картинка. Ако аз просто кажа без да вложа емоция “жадна съм” това значи просто, че съм жадна, но ако го направя с усмивка ще значи, че по-скоро ми се пие нещо без това да е належащо. Ако пък го кажа с “болка” в думите ще значи, че наистина трябва да пия веднага нещо и т.н. Всяка емоция добавя повече информация към съобщението. Така то става по-пълно за хората, които го ползват. Вярно е, че и просто “жадна съм” дава достатъчно информация, но тя е прекалено стерилна и сложена в емоционалния свят, в който живеем стои недовършена. Идва нуждата да се зададат уточняващи въпроси – “много ли си жадна”, “може ли да изчакаш”, “какво ти се пие” и т.н.

Всяка дума носи емоционален заряд, иначе би била някаква комбинация от букви, а българският език съдържа в себе си доста богат запас от възможности за изразяване на емоции через думите. Имаме си степенуване – хубав, по-хубав, най-хубав, имаме си думички за различните степени на емоционалност – жизнерадостен, ликуващ, окрилен и т.н. А такива езикови особености има във всички езици, което може само да означава, че хората имат нужда от тях, че комуникация без емоция е като прекалено пречистена и обезвкусена вода (да се придържам към примера по-горе) – ще утоли нуждата от течност, но няма да донесе удоволствие и да остави спомен. А, когато пием студена, планинска вода с аромат на билки – тя пак ще свърши същата работа, но ще добави и усещане за удовлетвореност, за радост, за удоволствие, дори ще запомним изворчето, за да се върнем пак.

Хора опитващи се да поддтискат или да изключват емоциите си реално вредят на себе си и на света който изграждат около себе си. Важно е да подчертая, че нищо прекалено не е хубаво, т.е. и преклалената емоционалност не е полезна, защото тогава съощбението е заглушено от емоциите, избутано и скрито е от тях.

Емоцията е силен мотиватор, добър манипулатор и прекрасен учител. Емоцията създава нюансите в живота, а общуването като основа на съществуването е водещата нишка към щастието. В правилната комбинация двете могат да отворят много врати, да покажат много скрити възможности и да разкрият много истини.

Разговор с приятел – Що е то “приятел”?

Ето, пак си говорим с моя приятел, за… приятелите. И пак имаме своите различни гледни точки. Аз, обаче този път не се старая да го убедя, защото приятелството е въпрос на възприятие и лично усещане. И въпреки това нещо в мен се противи и иска да разбере защо за нещо уж толкова простичко и ясно може да има толкова много и различни гледни точки.

За моя приятел всичко се дели на черно и бяло, хората или са приятели или не, или за добри или лоши, или умни или глупави. Интересното обаче е, че приятелите той дели и на подкатегории – такива, с които може да иде на кино, други, с които ще си говорят за лични неща, трети на които ще поплаче на рамото , четвърти, на които ще се обади за да се похвали за нещо и така нататък, и така нататък. И всички те са под общата квалификация “приятел”.

Аз пък, по своя типично емоционален начин възприемам също толкова емоционално и приятелството. За мен приятел е човекът, с който можеш да правиш всички тези неща изброени по-горе, по всяко време. Човекът, който ще плаче с теб, когато си тъжен, но ще е първият, който ще научи, че вече си щастлив. Човекът, който ще ти каже в очите когато бъркаш, но ще подаде ръка да станеш, когато си паднал. Човекът, който знае и най-черните ти страни, най-съкровените ти мисли и пази всичките ти тайни.Този, който дори и да не си чувал и виждал със седмици и месеци живее в сърцето ти. Такива хора са рядкост и за това са удостоени с титлата “приятел”, останалите са приятни хора, с които общуваме, ходим на кино, срещаме се за по кафе. Вярно е, че и тях наричаме приятели и вероятно е въпрос само на понятия. Как да наречем човек, който не ти е истински приятел, но не ти е неприятен, а и е няколко идеи повече от “познат”?!

Ще оставя понятията на страни. По-важни са действията.

Моят приятел казва, че дели приятелите си на категории, защото преценява кой от какво се засяга, какво му е приятно и какво не и т.н. Аз обаче никога не съм се съгласявала някой друг да решава вместо мен кога ще се сърдя, кога ще ми е хубаво или не. И тъй като вярвам, че приятелите се приемат каквито са, познават се толкова добре, че нямат причина да се сърдят, дори и да чуят нещо неприятно те ще знаят, че не е казано с лошо. Приятелите прощават. Приятелите знаят как да подходят, но не спестяват нищо. Приятелите са толкова много неща събрани в едно сърце. За да намериш истински приятел първо трябва да се държиш като такъв, да поемеш риска, че няма да бъдеш разбран или ще бъдеш разочарован, но да не се отказваш. Така ще успееш да намериш тези, които си заслужава да наречеш “приятели”. Аз вярвам, че е така.

Но за други вероятно приятел би бил някой, с който си прекарваш добре от време на време, или пък човек, който те разсмива, или с който можеш да пофилософстваш. За трети “приятел” е само обръщение – “ей приятел…”. Дали обаче зад всички тези интерпретации не се крие нещо много просто? Дали хората, които възприемат приятелството “на части” не са били разочаровани, предадени от приятел?

Каквато и да е истината “тя е някъде там”, както се казваше в един емблематичен филм от моето детство.:)

И понеже ми е любима и вярвам, че най-точно описва приятелството ще спра да философствам и ще завърша с текста на една песен:

Кълна се, никога да не
забравям теб,
с когото пет години
всичко съм делил.
Кълна се, попадне ли
в беда един от нас
да му подам ръка
и в лош за мене час.
Кълна се, попадна ли
в беда да не предавам,
приятелските грешки
да прощавам.
Кълна се във Дявола
и в Бога
да сторя аз за теб
каквото мога!

Заклех се! “

Разговор с приятел – от какво зависи сбъдването на желанията

Седим си пак с моя приятел и си приказваме. Отново темите са в мъгляво-бозав стил и отново сме на противоположни мнения. Аз твърдя, че ние сами определяме живота си и сбъдването на мечтите ни зависи изцяло от нас. Той, разбира се, с прагматично-логичното си мислене защитава обратната теза.

Аз вярвам, а и житейският ми опит до сега показва, че искам ли нещо много силно, когато цялото ми същество е “обсебено” от мисълта за нещо, то съзнателно и подсъзнателно се стремя да го получа и осъществя. И успявам, рано или късно, по-бързо или по-бавно.

Тогава идва въпросът за влиянието на страничните фактори, средата, обстоятелствата, другите хора със своите желания. Те биха могли да попречат, казва моят приятел. А да не говорим за природните катаклизми. За мен обяснението е просто – това са камъчетата по пътя към мечатата, които трябва да прескочим, уроците, които трябва да научим, за да бъде крайният резултат по-пълноценен и истински. Някой беше казал, че не е важна целта, важен е пътят. Вярвам, че когато желанието е силно няма какво да го спре по пътя към успеха. Понякога такива “пречки” в същност помагат. На всеки се е случвало да си хареса нещо и да се окаже, че няма точния размер или цвят. Първоначално идва разочарованието, но много скоро след това човек попада на по-добър вариант, намира по-евтина или качествена стоката, която е търсил и не успял да вземе първоначално.

Но във всичко казано до тук е важно едно нещо – желанието да е искрено и от сърце. Душата да е заложена в него. Защото другото е просто “искане”, което лесно се преборва, лесно се променя и лесно се изоставя.

Разбира се, за да има спор идва контра въпросът – ами на смъртния си одър, ако се обърнеш назад и осъзнаеш, че не си сбъднал мечтите си, няма ли да съжаляваш за пропиляния си и безсмислен живот. Възможно е, отговарям аз. Но бих съжалявала не за пропиляния си живот, а за липсата на възможност да поживея още мъничко, за да достигна целта. Защото знам, че е по-добре цял живот да опитваш и да вървиш към мечтите си, отколкото никога да не опиташ, защото те е страх, че нещо независещо от теб ще ти попречи. Всичко зависи от нас, от нашите решения и умения да се справяме с обстоятелствата.

Разговор с приятел – Логика срещу антилогика

Скоро разговарях с приятел по едни доста отнесени теми като смисълът на живота, нашата роля в него и установих, че той типично в негов стил се е сграбчил за нещо наречено “логика”. А аз типично в мой стил се опитах да го убедя, че не всичко е логика, обаче май не успях съвсем. И знам защо не успях, защото много трудно се обяснява нещо в което няма връзка с логиката:)

Как да обясниш влюбването от пръв поглед – химия, биология, космическа сила?! Нима художникът е направил план точно как ще изглежда шедьовърът му или поетът какъв стих да напише. Не, това са неща идващи като гръм, случващи се като стихия, помитащи всичката логика, за да създадат красота. На ясно съм, че който не го е изпитал трудно ще разбере това чувство. Но пък вероятно всеки е изпадал в ситуация, в която не вижда изход, объркан е и сякаш от нищото се появява решението, точно преди да се откажеш. Защото логиката е стабилността, а когато няма логика има чувства. Страх, любов, несигурност, радост, изненада, всички силни чувства притъпяват логиката, мозъкът спира да я търси и реагира, действа, намира решения, прави шедьоври. Някои наричат това подсъзнание, други космическа сила, трети Бог, магия, вълшебство…, а аз мисля, че не е важно какво е. Важното е, че е там и колкото по-често успяваме да стигнем и почерпим от него толкова по-лесно и щастливо ще живеем.

Хората често се сблъскват с необясними и странни неща и съвсем съзнателно търсят начин да ги обяснят. Решението е логиката, следствието, резултатът от друго предхождащо във времето обстоятелство. Така за нас светът става по-ясен, по-лесен, по-спокоен. Знаем, че след А идва Б, че ако е облачно вали, че ако бутнем чашата тя пада и се чупи, че … може да има още много “че-та”. Това си е чистата логика. Аз обаче, смятам, че животът не е логика, не е последователност от предварително ясни и предефинирани резулатати. Не е задължително да завали, когато е облачно, чашата може да се разклати и да не падне, магията е в малките детайли, които са цяла палитра от възможности:)

Съзнанието ни кара да мислим логично, да търсим взаимовръзките, да очакваме и да предвиждаме какво ще се случи. Това ни помага да живеем по-спокойно и да намираме по-лесно своя път. Вероятно.

Представям си една малка стая, в която всеки от нас е поставен, нашето лично пространство. Тази стая е с идеални стени, красиви, безупречни. Това е нашата логическа представа за щастие. И ние правим всичко както трябва, за да я поддържаме такава. Да приемем, че няма обляснима сила, която да промени това. Логиката е непоклатима. Изведнъж забелязваме мъничка точица на стената, която не бива да е там, няма причина да е там, но е. Една част от нас ще я игнорират все едно не е там. Други ще потърсят логическо обяснение и колкото и да звучи неправдоподобно ще намерят логически връзки дори и да изисква намесата на крокодил, космонафт и орхидея. А трети ще се доближат, ще се вгледат без да мислят защо и как и ще открият, че това е дупчица, от която излиза светлина. Значи отвъд стената има нещо, то свети, изглежда красиво. Тези хора ще поискат да отидат там, без да задават въпроси, без да търсят отговори за самата точица. Любопитството и любознателността са силна движеща сила, а в комбинация с умението да приемаме и неща извън логиката стават източник на креативност.

Да твориш значи да се докоснеш до върешното си “аз”, до онази сила, която не е обременена от очаквания, изисквания, предразсъдъци. Когато много силно, с цялото си същество преживяваш идея, мечта, тогава няма сила която да спре поривът за осъществяването и. А и нека бъдем честни, на повечето (може би и на всички) велики личности в цялата човешка история някой някога им е казвал “това няма как да стане”, “невъзможно е”, “не е логично”, “няма смисъл”. Но те са избрали да погледнат през дупчицата вместо да сложат картина отгоре и.