За добро или за лошо – не сме като всички

С нещата, които ще кажа сега знам, че ще разбуня някой и друг дух, но това съм си аз:) Осъзнавам и негативите, които този текст може да ми донесе. Но не ми дава мира нещо, което научих наскоро за себе си. Носи ми се славата сред фотографските среди, че “има проблем с храната” на мои сватби. Говорейки с един фотограф, с който не съм работила до сега, но имам намерението да го направя разбрах, че ние като агенция не даваме храна или, ако дадем била различна от менюто на гостите и младоженците. След кратко мигане от моя страна в недоумение, на въпроса ми какви са изискванията и очакванията му по темата той ми каза “да имам меню като на останалите, няма всички да ядат, а аз да ги гледам”. Благодаря на колегата за тази му откровеност, а и за това, че ми даде тема за размисъл. Ще се погрижа да удволетворя изискванията му.

Вярно е, обикновено на сватбите, които организираме менюто за хората, които случваме сватбата (не казвам подизпълнители, за да не засегна някой) е различно от това на гостите и младоженците. Понякога е салатата, основното и тортата включени в официалното меню, понякога е съвсем различно, но пак е поне 2-3 степенно.

Вярно е, имало е събития, на които храната не е била вкусна и на добро ниво, но причините за жалост бяха извън моя контрол и това важеше за цялата храна на сватбата.

Вярно е, както в последствие разбрах, че и с друго съм известна – не слагам тези хора на маса с официална украса, а на обикновена, с чиста покривка, прибори и салфетки.

Вярно е и, че тези хора с готовност приемат да творят на организирани от мен сватби, да получат срещу това заплащане от моите младоженци и след това да говорят и плюят зад гърба ми. И всичко това неависимо, че съм се постарала младоженците да изберат точно тях сред всички десетки на пазара.

Вярно е, всеки обича да се чувства обгрижен, ценен, уважаван, специален. Вярно е обаче, че всичко това идва от главата, от вътрешния ти мир и оценка, а не от външни фактори.

Вярно е, че според общото фотографско мнение всички агенции се грижат за тях, менюто е официалното, масата е като на гостите. Добре, обаче, за добро или за лошо, аз не съм като всички. Отказвам да вървя против своите разбирания и принципи за да се впиша в нормата “всички”.

За това сега ще го кажа и напиша много точно и ясно:

Ако имате изисквания, казвайте ги, когато Ви попитаме, а ние винаги питаме.

Ако не си кажете, но не Ви харесва, че нямате предястие и следястие или красив букет – откажете да снимате на наши събития.

Ако не откажете – не мрънкайте зад гърбовете ни, а имайте доблестта да ни кажете какво ви тормози в очите.

Ако не го кажете – замълчете.

И за финал искам да благодаря освен на човека, с който започнах тази история и на още един негов колега (обещах си да не казвам имена, но той си знае кой е). Благодаря му, за това, че е професионалист, че ми каза и разказа детайлите и гледната точка на хората от фотографското общество, че отговори на въпросите ми и, че ме приема каквато съм. За мен е голяма радост да познавам такива хора и да работя с тях.

Е, хайде със здраве и да ви е спорна седмицата.

Търси се – Заведение за весели компании

Нещо се случва със света около мен, което е съвсем в реда на нещата. То, той си се променя постоянно, само едно не разбирам – защо става все по сърдит, кисел, нервен и сериозен.

Ние сме отбор кикирици, които се виждаме по женски през кратки (май все по-малко кратки, стегнете се) периоди от време. Сборните ни пунктове са разни и разнообразни кръчми, барчета или даже чайни. Общото обаче между повечето (да не бъда крайна казвайки всички) е, че май, май не сме добре дошли обратно. Ние сме упорити де, не се даваме лесно, обаче явно не се харесват весели, забавни и малко шумни компании. Как пък може така да говорим високо, да се смеем с пълно гърло, да се шегуваме и забавляваме. Не ни е срам да пречим на околните да осмислят информацията от телефоните си, в които са забили носове. А може и да идва повече смехът ни на тези с дълбокомислените разговори за това колко е сложен, тежък и несправедлив животът. Не знам… Днес обаче за пореден път едно на вид мило момче демонстративно отказа да ни обслужи и изпрати колежката си при нас. А ние не хапем, поне не още… ама с толкова свъсен народ покрай нас, кой знае.

Усмихнете се бре хора, радвайте се на тези, които се усмихват, почерпете от тяхната енергия, отпуснете се, чуйте вътрешния си глас, който се задушава от сериозността и решетките на негативизма.

Здравословно е, а и подмладяващо:)

Магията на любовта

Бях на представлението на Камен Донев за сватбите и то ме накара да се замисля отново за смисъла, да погледна отатък всички организационни дреболии и да видя същината. И малко се натъжавам, защото все по-малко хора поглеждат там. Сватбата е станала просто празник, купон. Бързаме – да направим прическа и грим, да изпреварим трафика до ритуалната зала, там да си кажем бързо “да”, че идват следващите желаещи, да обиколим веднъж олтара, че за 3 пъти времето не стига, да се снимаме за 30-40 мин, да не губим от купона, да седнем да изядем салатата и да зпоченм с ракията… Бързане… А онази, скритата емоция, че в този ден се обещаваш на най-ценния човек, че му се подаряваш, че си готов да споделяш всички тежки, страшни, тъжни моменти (за хубавите е ясно, кой не е готов) с него, да минете през тях рамо до рамо, прегърнати.. Тази емоция се прокрадва между бързането в нарочените за пред камерата целувки, в първия режисиран танц…

Ех.. а как са се женили нашите баби и дядовци, как са се залюбвали и ухажвали… Всичко е било любов, страст и болка… понякога горчива, понякога сладка. Да усещаш пеперудите в стомаха, когато тя минава покрай теб тръгнала за вода, да се чудиш как да и напиеш менците, да трепнеш в очакване той да мине покрай портите и да надникне през дувара, а ти примряла да поливаш цветните лехи, на хорото ще се хване ли за теб или ще отиде при чернооката, да ти изскача сърцето от вълнение ще я даде ли баща и, ще стане ли твоя за винаги. И вярата, вярата, че изпълнявайки малките заръки на баба – да не прекрачваш с грешния крак прага, да не се пристягат връзките прекалено, да прескочиш верига, да погледнеш през пръстен, да откупиш майчиното мляко, така ще достигнеш до душата, ще омагьосаш живота и той ще ти дава любов, здраве и щастие. А имайки това ще си най, най-богат! “Магията на любовта” казваме, но любовта вече е далеч от магична… Магията е била някога, била е в погледа скришом, във вълшебството на водата, която е неизменна част от ритуалите, във вярата, в песента на нивата, в хорото, в това да се научиш да поглеждаш вътре в душата, била е в малките неща. А сега седи и чака да я преоткрием, да си спомним, да я потърсим… седи в нас, и чака…

 

ЕЛИН ПЕЛИН, ЗЕЛЕН ПЕЛИН

Елин пелин, зелен пелин,
що се пелин полюляваш,
полюляваш, разлюляваш
от вършеца до корена?
Дал’ е ветър, ил’ е вихър?
Сама й Рада под пелина,
пелин кърши, китки вие,
как ги вие и нарича:
– Как се вият тези китки,
да се вият и момците,
и момците край момите,
и Иванчо окол Рада!

11-ти Национален събор на българското народно творчество – Копривщица 2015 г

Отмина и 11-ят Събор на българското народното творчество в Копривщица. Дълго се чудех дали да пиша нещо по темата, но тъй като до сега все съм споделяла впечатления ще запазя традицията.

Чувствата, впечатленията, емоциите ми са изключително смесени… Ако до сега от мен бликаше възтрог, този път не е така. Чаках събора с нетърпение. Спомените за отминалите издания, за поляните, площадите, улиците изпълнени с хора, пеещи, свирещи, танцуващи почти денонощно ме зареждаха с радостни емоции за предстоящото. Дори споменът за събора 2005, онова тъй дъждовно и бедствено лято, през което хората пак бяха на вън и пееха, свираха и танцуваха облекли дъждобрани и необръщащи внимание на времето не промени тръпката от очакването. А и прогнозите бяха иделани – слънце, лято, прохладата на гората… Да, но… не е достатъчно времето да е хубаво, за да бъде едно такова изживяване на ниво. Нужни са хора, хора с големи сърца и души, носещи заряда на българския фолклор.

Организаторите бяха направили всичко по силите си, за да може съборът да е уреден – да има къде да се паркира, да има тоалетни, да има път до сцените, да има транспорт от палатковия лагер до сцените и т.н. Сергиите и търговците бяха подбрани да отговарят на духа на събитието.

Сигурна съм, някой ще каже, че е могло едно или друго нещо да е по-добро – така е, винаги може нещо да е по-добро. Не мисля да отделям време да критикувам нечия работа, нечие участие в организацията на такова мащабно събитие без да съм запозната с всички факти и без да съм била част от него. И аз имам своите не малко забележки, но те ще останат за друга тема:)

Това, което ме стресна истиснки е липсата на тези хора, за които споменах по-горе. Хората с души и сърца изпълнени с магията. Нямаше ги. Не защото нямаше хора, публика, зрители, гости на града, имаше много. И да, всеки от тях носи частичка магия в себе си, и да, всички те заедно правят магията голяма, но … къде бяха онези, които с уменията си зареждат всяка малка частичка у хората. Те идваха, изпълняваха своите песни, танци, ритуали и си тръгваха. Нямаше ги по площадите, вечер по улиците… бяха се прибрали. Защо, не зная, мога да гадая и вероятно ще отгатна, но не желая.

Нямаше ги и младите, тези, които ще продължат вълшебството, ще пренесат магията в бъдещето. Болшинството участици бяха хора над средната възраст. Поклон пред тях, пред неспиращото желание да предават и показват. Но липсваше живецът, лудостта и енергията на мадите.

И за да не излезе, че този събор е бил едно огромно разочарование, защото не беше ще кажа, че хората, които бяха в града – зрители, гости и участниците, които останаха успяха по сцените, поляните, а и в събота вечер да направят преживяването “Национален фолклорен събор” истинско и вълшебно. Поне за ден и въпреки всичко показахме, че магията още живее, че знаем как се вие безкрайното българско хоро, че извиси ли нечий глас “Девойко мари хубава” душата ти иска и тя да полети и поплаче с мъката скрита в песента, че гайдата те кара хем да погледнеш дълбоко в себе си, хем като я чуеш как оглася безкрая ти се иска да се слееш и ти с него. За мен това е магия, това е сила, заряд, който прави хората по-добри, по-позитивни, по-успешни и по-живи. И той е жив, жив беше тази година, до кога… не знам, но се моля да е за дълго…

Малко да пощракам… Еньовден на морето

Реших да си направя една поредица в блога, в която да си пускам снимки, мое творение. За начало моренце, Еньовден, билки, изгрев, корабче и един ранобуден помощник в снимането:)

 

Нощта на светулките

Не бях виждала светулка от дете, а тогава много им се радвах. Все още ги свързвам с прохладните летни нощи на Ахтопол, когато все още по морето имаше зеленина и ниски постройки, бунгала и къщи разположени на големи разстояния. Красиви спомени от детството…

Реших преди седмица да заравам малчо и да го кача на влак – от Копривщица към София. Пътуване с влак – още един красив спомен от детството.

Ще се опитам да пропусна перипетите, които имахме, за да стигнем от града до ЖП гарата. Това е тема за цял научен труд – намесват се географски, политически, народопсихологически и други особености на града, хората и вселената 🙂 Само ще кажа – от втория опит (само) успяхме да стигнем гарата, която е на 8-9 км от града. Там имахме късмета да подишаме чист планински въздух напоен с миризмата на стари вагони, гара – типичната влакова миризма както я помня от детството, защото влакчето ни имаше 40 мин закъснение. За малчо беше забавно, за мен също, не бързахме, времето беше прекрасно…

Влакчето се показа от най-дългия тунел на Балканите (поне като бях мялка така ми бяха казали) и ние се качихме… Нищо не се беше променило от както го помня като дете:) Имахме късмета да пътуваме в “новите” влакове (нови за времето от моите спомени), настанихме се и зачакахме да стигне втория по дължина тунел – Гълъбец. За малчо това си е живо приключение, без да знаем, че то наистина тепърва предстои. Минахе през няколко малки тунелчета, видяхме красиви места, които не се виждат от колата, минахме и “големия” тунел, забавлявахме се и… влакът спря. Спря в нищото. Нямаше други релси да се разминем с друг влак, значи не чакахме разминаване, не се усещаше дим, нямаше паника, значи не горяхме, просто си седяхме. Кондукторите сновяха напред назад без да бъдат много словоохотливи, докато не стана ясно, че влакът няма да тръгне – “локомотивът се е повредил, трябва да ни изпратят нов от София, който да ни изтегли”. Веселба! Все още беше светло, но се смрачаваше. Излязохме на въздух – от всякъде имаше дървета, не се виждаше път – оставаше ни само да чакаме. Изведнъж нещо в полумрака проблясна. После пак и пак. Светулки! Много, толкова много, че ги ловяхме с ръце, кацаха по дрехите ни… беше приказно. Стъмни се, а наоколо проблясваха с малките си фенерчета светулки, които правеха нощта вълшебна. Някъде в нищото или може би в страната на приказките – гора, влак, пътуване, звездно небе – седяхме и се наслъждавахме на момента. Сякаш времето беше спряло, нямаше къде да отидем, нито какво да направим освен да се радваме на това което имахме в този миг.

Замислих се за всички такива красиви мигове, покрай, които профучаваме с колите си забързани за … за никъде. За това как едно дете съумя да се радва на всичко, което се случва, да попадне във вълшебната страна на светулки, мечти и приключения без да се тревожи за нещата, които могат да се объркат. Това му е хбаво на детството. А аз благодаря на БДЖ, които вероятно ме изгубиха като техен клиент, но ми върнаха спомените за безгрижните светулкови нощи.

Какво НЕ е сътворила дизайнерката Невена

Случайно, тъй като рядко гледам Черешката на тортата по Нова Телевизия, разбрах, че ме били показвали там – в епизода с дизайнерката Невена. Доста се учудих – не че не съм супер медийна звезда напоследък, но… чак Нова Телевизия… 🙂  В началото на предаването правят кратко представянене с текст и снимки на Невена. И какво да видя аз – снимка от моята сватба. А коментрът е „ Освен за себе си, Невена шие чудни рокли за чудните поводи на куп други хора” Така е, за куп други хора – да, но Невена, дизайнерката Невена Николова, не е шила сватбената ми носия, нито тази на моя любим мъж или кумувете ни. Дизайнът на двете сватбени носии си е лично мой, а скрояването и ушиването е на фирма Лейла. Нямам намерение да правя разследване кой, и какво, и защо не си е свършил добре работата. Вярвам, че е станала грешка, но тази грешка ме подразни, защото не е направена от някой заблуден фен на дизайнерката Невена, а е излъчена по национална телевизия. Това значи, че някой пак си е свършил работата през просото и този някой по-скоро е Нова телевизия – някой умник там, който е отворил Гугъл, написал Невена Николова и взел първите няколко снимки, които е видял. Е да, но Невени пък и Николови има и други. Една от тях съм аз, е вече Жекова по мъж. Та, уважаеми колеги от Нова телевизия, когато „крадете” снимки от някъде поне се поинтересувайте дали те наистина са това, което търсите. В случай, че не сте вие тези, които са „издирили” снимките – моля да ме извините. Просто малко вероятно ми се струва, дизайнер от класа на Невена сам да даде снимка, на нещо, което не е правил. Пък и снимката си личи, че не е правена за демонстрация на тоалети, а за домашния ми албум, най-малкото, защото не се вижда добре самата носия в детайли.

Май няма какво да кажа освен да намеря начин да продължа да вярвам, че все още има хора, които мислят, когато работят и, които оценяват труда и собствеността на другите пък била тя и само една обикновена снимка. За жалост темата със собствеността на снимки и текстове ми е много болна, но това е друга бира, за друг път.

“Борбата е безмилостно жестока…”

Борбата е безмилостно жестока.

Борбата както казват, е епична.

Аз паднах. Друг ще ме смени и…

толкоз.

Какво тук значи някаква си личност?!

 

От скоро ми се налага лично да се „боря” с държавни институции и при всеки нов сблъсък усещам безумието на цялата система. Замисълът сигурно е перфектен, но изникват едни въпросчета в мен всеки път, когато имам досег с тази перфектност. Като начало – имам електронен подпис, който би трябвало да ме улесни, да ми спести време и дори пари. Системата обаче ми позволява да го изпозлвам само и единствено, ако съм си застанала на ушите. Или иначе казано – за да подам някой документ ползвайки подписа и Системата да каже „да” трябва да имам точно тези настройки, браузер (винаги Интернет Експлорер, разбира се), сертификати, „Н” на брой регистрации в разни сайтове, да съм преминала през не знам си колко нива на „одобрение”, които Системата е приела за исконни. Може би тайният замисъл е да накарат хората да им ходят по-често на гости, да се срещаме и да поддържаме ценностите живи на междуличносттната комуникация.

Да кажем, че успея да застана на ушите си, след доста опити, идва другото ми чудене. От мен искат висш пилотаж в набора на документи, които предоставям и операции, които извършвам, а всички сайтове на институции, с които съм се сблъсквала още изначално пищят, че сертификатите им са „not trusted”. Направо си ми го казват в очите, че не може да им се вярва. Нито на Агенция по Вписванията, нито на Комисията за Защита на Личните Данни, нито на Национална Агенция по Приходите. Но ми се налага да го приема, за да свърша работа. Да повярвам, че Системата работи за мен, за това да ме улесни, да ми помогне; да повярвам, че времето изгубено в опити да застана на ушите си не е било напразно. За сега тази работа с вярването не ми се оттдава, но не мисля все още да “падам” …:)

 

Не сме народ…

Искаше ми се днес да напиша нещо позитивно, нещо патриотично, да разкажа положителните емоции, които изпитвах докато гледах възстановката на Априлското въстание в Копривщица… искаше ми се, но не мога да го направя. Цялата емоция, нагласа и настроение се загуби в тъплата от хора без възпитание, нравственост и култура. Култура на поведение в общество от други хора…  Исках много да покажа на моето малко момче какво се е случило преди 136 г в Копривщица, какво са направили смелите батковци тогава, за да може днес ние да се нарчаме българи. Отделяйки от своето време аз застанах много по-рано на удобно за гледане място, зад поставените за целта въжета. Исках малчо да вижда добре всичко, да разбере как онези смели батковци са положили страшна клетва над ножа, пистолета и кръста, как Неджип Ага е дошъл в града, как са примамили по-будните копривщенци, за да ги затворят, как втората майка на Каблешков съумява да отвлече вниманието на заптиетата, за да може синът и да избяга през малката задна портичка и да обяви въстанието, как гръмва първата пушка, как Неджип Ага избягва от града заедно със своите заптиета, как Каблешков пише кървавото писмо, как Копривщица ликува изволювала своята свобода макар и само за 10 дни… Исках да види и усети всичко това. Но това което видя бяха грозни скандали, безцеремонно държание, незаитересованост и несъобразяване с хората, с правилата, със закона в лицето на полицията. Замислх се как побелелите коси не винаги са показател за мъдрост и уравновесеност, как материалният статус не е гарант за добро възпитание, за спазване на елементарни етични норми. Хората просто идваха, заставаха пред нас и пред въжетата (поставени там, за да разделят зрителите от “сцената”) и никой и нищо не можеше да ги накара да се махнат.  Децата плачеха, че не виждат, майките и бащите викаха изнервени от нахалството и наглостта, а възстановката си се случваше… Полицаите, които не бяха никак малко предвид огромния брой посетители в града и специално на площада в този момент просто седяха и вдигаха рамене. Още по-стряскащо беше, че опитвайки се мнооооооооого деликатно да помолят някой да се махне никой, и казвайки никой имам предвид НИКОЙ не им обръщаше внимание, даже идваха още и още хора. Моето малко момче успя да види част от случвщото се представление, останалото му разказах. Но след всичко случило се се замислих, че тези хора трябва да са страшно благодарни на съдбата, защото на сантиметри от там, където бяха застанали по сценарий преминава в галоп четник на коня си, понесъл се да разнесе вестта, че въстанието е избухнало… Ако конят се беше стреснал щяхме да имаме доста натуралистично от към страшни гледки въстание и на тези хора нямаше да им е до спорове, до безцеремонно поведени и незаинтересованост.

Все едно… както се пее в една песен “Родната полиция ни пази”, за щастие на всички елементарни и безкрпулни хора тях май съдбата ги опази този път.

В крайна сметка, след всичко, в мен остана въпросът дали животите на смелите батковци, дали техните въжделения и мечти, изгубени без време е цена, която си е струвало да се плати, за  това което сме ние в момента. И все повече отговорът ме гложди и макар да не искам да го изрека той крещи. Но той поетът го е казал и то година преди избухване на въстанието:

“НЕ СМЕ НАРОД

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
“Аз не зная! Аз не мога!” – общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме…
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни…
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни…
Всякой вика “Яман ни е нам хала!” –
а всякому мерамът е развала…

Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

1875″


Как трябва да работят услугите

Днес ми се случи нещо, което в нормалния свят не би трябвало да се сметне за необичайно, но аз останах страшно изненадана, учудена и невярваща.

Преди време в Лидъл видях, че в една от кампаниите им предлагат дамски ски панталони. Тогава не им обърнах кой знае какво внимание. Сега обаче се влудих, че искам да си купя и сещайки се за там реших да погледна дали няма още останали бройки. В магазина до нас имаше големи размери и аз почти изключих възможността да издирвам по другите магазини. Нещо ( или по-скоро неимоверния ми наивитет) ме накара да звънна и да проверя дали случайно евентуално вероятно няма да могат да ми кажат дали в някой магазин не е останал мой номер. Очаквах отговор от сорта на “ми обиколете и проверете”, “нямаме таква единна система”, “гледай си работатa” и т.н. За мое учудване дамата, с която говорех любезно ми обясни, че за такива ситуации те имат изработена услуга в полза на клиента. В размките на 7 дни ще направят проучване в цялата страна, подчертавам, и ще проверят къде има желания от мен артикул в съответния размер и цвят. В случай, че го няма никъде ще ме информират, а ако го има ще го доставят в най-удобния за мен магазин и пак ще ме информират кога ще стане това. И това без да ме обвързва с покупка или с каквото и да е друго нещо. Не можех да повярвам, не защото така не трябва да се работи, а защото не ми се беше случвало почти така да се работи. Още повече на фона на разговора ми с една продавачка ден по -рано, която между два телефонни разговоря с приятелки ми обърна 3 мин внимание за да ми каже, че не може да звъни във всичките им магазини и да провери къде го има моя номер обувки.

Не знам дали ще намерят грейката, не е и толкова важно, но определено ме спечелиха като клиент!

 

 

Предишни По-стари записи