Разговор с приятел – планините и хората

Пак си приказваме с моя приятел и този път темата е нашите си планини. Те всичките са красиви, ама някои повече те привличат, други някак плашат, трети може даже да не харесаш. А те в същност са като хората или обратно – хората са като планините. Едни са сурови, остри, ръбати като млада планина, а от вътре добри, чувствени – като ромон на река, като меката трева. Но имат още да растат, да помъдряват, да учат … да заглаждат ръбовете. Да станат като Стара планина, като Родопи – с дълбока душевност, с благ характер, помъдряли, обрулени от времето, топли и едновременно с това строги. Хем искаш да си с тях, да взимаш от тях, хем малко те е страх, един респект изпитваш, едно уважение дето го няма в младите планини. Там има луда кръв, има буйни реки, стръмни сипеи, адреналин. Таа… хората като планините… казвам аз, всеки намира своята, изкачва я, приема я, преборва я. Харесва я такава, че да му прилегне на душата и заедно да преминат през хубавото и лошото.

Ей такива неща си говорим …

Разговор с приятел – Що е то “приятел”?

Ето, пак си говорим с моя приятел, за… приятелите. И пак имаме своите различни гледни точки. Аз, обаче този път не се старая да го убедя, защото приятелството е въпрос на възприятие и лично усещане. И въпреки това нещо в мен се противи и иска да разбере защо за нещо уж толкова простичко и ясно може да има толкова много и различни гледни точки.

За моя приятел всичко се дели на черно и бяло, хората или са приятели или не, или за добри или лоши, или умни или глупави. Интересното обаче е, че приятелите той дели и на подкатегории – такива, с които може да иде на кино, други, с които ще си говорят за лични неща, трети на които ще поплаче на рамото , четвърти, на които ще се обади за да се похвали за нещо и така нататък, и така нататък. И всички те са под общата квалификация “приятел”.

Аз пък, по своя типично емоционален начин възприемам също толкова емоционално и приятелството. За мен приятел е човекът, с който можеш да правиш всички тези неща изброени по-горе, по всяко време. Човекът, който ще плаче с теб, когато си тъжен, но ще е първият, който ще научи, че вече си щастлив. Човекът, който ще ти каже в очите когато бъркаш, но ще подаде ръка да станеш, когато си паднал. Човекът, който знае и най-черните ти страни, най-съкровените ти мисли и пази всичките ти тайни.Този, който дори и да не си чувал и виждал със седмици и месеци живее в сърцето ти. Такива хора са рядкост и за това са удостоени с титлата “приятел”, останалите са приятни хора, с които общуваме, ходим на кино, срещаме се за по кафе. Вярно е, че и тях наричаме приятели и вероятно е въпрос само на понятия. Как да наречем човек, който не ти е истински приятел, но не ти е неприятен, а и е няколко идеи повече от “познат”?!

Ще оставя понятията на страни. По-важни са действията.

Моят приятел казва, че дели приятелите си на категории, защото преценява кой от какво се засяга, какво му е приятно и какво не и т.н. Аз обаче никога не съм се съгласявала някой друг да решава вместо мен кога ще се сърдя, кога ще ми е хубаво или не. И тъй като вярвам, че приятелите се приемат каквито са, познават се толкова добре, че нямат причина да се сърдят, дори и да чуят нещо неприятно те ще знаят, че не е казано с лошо. Приятелите прощават. Приятелите знаят как да подходят, но не спестяват нищо. Приятелите са толкова много неща събрани в едно сърце. За да намериш истински приятел първо трябва да се държиш като такъв, да поемеш риска, че няма да бъдеш разбран или ще бъдеш разочарован, но да не се отказваш. Така ще успееш да намериш тези, които си заслужава да наречеш “приятели”. Аз вярвам, че е така.

Но за други вероятно приятел би бил някой, с който си прекарваш добре от време на време, или пък човек, който те разсмива, или с който можеш да пофилософстваш. За трети “приятел” е само обръщение – “ей приятел…”. Дали обаче зад всички тези интерпретации не се крие нещо много просто? Дали хората, които възприемат приятелството “на части” не са били разочаровани, предадени от приятел?

Каквато и да е истината “тя е някъде там”, както се казваше в един емблематичен филм от моето детство.:)

И понеже ми е любима и вярвам, че най-точно описва приятелството ще спра да философствам и ще завърша с текста на една песен:

Кълна се, никога да не
забравям теб,
с когото пет години
всичко съм делил.
Кълна се, попадне ли
в беда един от нас
да му подам ръка
и в лош за мене час.
Кълна се, попадна ли
в беда да не предавам,
приятелските грешки
да прощавам.
Кълна се във Дявола
и в Бога
да сторя аз за теб
каквото мога!

Заклех се! “