Една приказка за стари времена, за мома и момък, за Теди и Джейсън

Сега ще ви разкажа една приказка, българска приказка. Нищо, че някои от героите в нея дойдоха през няколко морета и един океан. Магията и е българска – за любов, за връщане към забравени традиции, за наричане и спомняне заветите на баба, за дъх на бор и окосена трева. За онзи момент, в който като погледнеш небето виждаш тепсия обсипана със злато, чуваш как гласът на каба гайда и малко момиче разказват за Дельо хайдутин. И знаеш, че това е мястото да се вречеш, да се обещаеш, че земята те чува, че гората те пази, че полята ти нашепват онова българско наричане за вечна любов.

И Теди и Джейсън го направиха, омагьосаха себе си и всички, които бяха около тях. Разказаха им за силната любов, за усмивките и сълзите на момъка и невестата, за почитта към родителите, за това колко сакрално става булото, за красотата на носиите, за силата на хорото да събира и завихря емоции и вяра. Разказаха им и още ще разказват и те и всички, които бяха там, ядоха пиха и се веселиха, защото бяха омагьосани.

А каква приказка би била без орисници. И тук ги имаше – най-главната беше на селото кмета – Радка Мирчева.  Без нея нямаше да се стори това дето стана, без нейната благословия магията нямаше да се случи. За красота нарекоха Стелиана Левеке и нейните помощници Гери, Емо и Йонко, които с вълшебните си ръце сътвориха цялата украса. Нели Прахова ги ориса да помнят чувствата, емоциите, хората, случките като ги запечата със снимките си. Илиян Матушев със своето видео им нарече да не спират да се обичат все повече и повече. Дани и Ася бяха орисниците на красотата и се грижеха за прическите и грима. В Шоплука ги заплениха с българските ритми. Ангел Низамски, чрез носиите си нарече да се цени миналото. Светла Дойчонова омагьоса с красиви детайли, покани, подаръци. Ред Девил, Райт Рентъл и Еко Той пък им дадоха уютът и комфортът, чрез своето обслужване и оборудване. Имаше още много орисници, които бяха там за да да сбъдват желания. И ние от Черга бяхме там за да наречем да не забравят земята, родът и нашите си, български обреди, защото те са тези, които случват пожеланото.

Ето я приказката или по-точно началото … останалото тепърва ще се пише.

За добро или за лошо – не сме като всички

С нещата, които ще кажа сега знам, че ще разбуня някой и друг дух, но това съм си аз:) Осъзнавам и негативите, които този текст може да ми донесе. Но не ми дава мира нещо, което научих наскоро за себе си. Носи ми се славата сред фотографските среди, че “има проблем с храната” на мои сватби. Говорейки с един фотограф, с който не съм работила до сега, но имам намерението да го направя разбрах, че ние като агенция не даваме храна или, ако дадем била различна от менюто на гостите и младоженците. След кратко мигане от моя страна в недоумение, на въпроса ми какви са изискванията и очакванията му по темата той ми каза “да имам меню като на останалите, няма всички да ядат, а аз да ги гледам”. Благодаря на колегата за тази му откровеност, а и за това, че ми даде тема за размисъл. Ще се погрижа да удволетворя изискванията му.

Вярно е, обикновено на сватбите, които организираме менюто за хората, които случваме сватбата (не казвам подизпълнители, за да не засегна някой) е различно от това на гостите и младоженците. Понякога е салатата, основното и тортата включени в официалното меню, понякога е съвсем различно, но пак е поне 2-3 степенно.

Вярно е, имало е събития, на които храната не е била вкусна и на добро ниво, но причините за жалост бяха извън моя контрол и това важеше за цялата храна на сватбата.

Вярно е, както в последствие разбрах, че и с друго съм известна – не слагам тези хора на маса с официална украса, а на обикновена, с чиста покривка, прибори и салфетки.

Вярно е и, че тези хора с готовност приемат да творят на организирани от мен сватби, да получат срещу това заплащане от моите младоженци и след това да говорят и плюят зад гърба ми. И всичко това неависимо, че съм се постарала младоженците да изберат точно тях сред всички десетки на пазара.

Вярно е, всеки обича да се чувства обгрижен, ценен, уважаван, специален. Вярно е обаче, че всичко това идва от главата, от вътрешния ти мир и оценка, а не от външни фактори.

Вярно е, че според общото фотографско мнение всички агенции се грижат за тях, менюто е официалното, масата е като на гостите. Добре, обаче, за добро или за лошо, аз не съм като всички. Отказвам да вървя против своите разбирания и принципи за да се впиша в нормата “всички”.

За това сега ще го кажа и напиша много точно и ясно:

Ако имате изисквания, казвайте ги, когато Ви попитаме, а ние винаги питаме.

Ако не си кажете, но не Ви харесва, че нямате предястие и следястие или красив букет – откажете да снимате на наши събития.

Ако не откажете – не мрънкайте зад гърбовете ни, а имайте доблестта да ни кажете какво ви тормози в очите.

Ако не го кажете – замълчете.

И за финал искам да благодаря освен на човека, с който започнах тази история и на още един негов колега (обещах си да не казвам имена, но той си знае кой е). Благодаря му, за това, че е професионалист, че ми каза и разказа детайлите и гледната точка на хората от фотографското общество, че отговори на въпросите ми и, че ме приема каквато съм. За мен е голяма радост да познавам такива хора и да работя с тях.

Е, хайде със здраве и да ви е спорна седмицата.

Търси се – Заведение за весели компании

Нещо се случва със света около мен, което е съвсем в реда на нещата. То, той си се променя постоянно, само едно не разбирам – защо става все по сърдит, кисел, нервен и сериозен.

Ние сме отбор кикирици, които се виждаме по женски през кратки (май все по-малко кратки, стегнете се) периоди от време. Сборните ни пунктове са разни и разнообразни кръчми, барчета или даже чайни. Общото обаче между повечето (да не бъда крайна казвайки всички) е, че май, май не сме добре дошли обратно. Ние сме упорити де, не се даваме лесно, обаче явно не се харесват весели, забавни и малко шумни компании. Как пък може така да говорим високо, да се смеем с пълно гърло, да се шегуваме и забавляваме. Не ни е срам да пречим на околните да осмислят информацията от телефоните си, в които са забили носове. А може и да идва повече смехът ни на тези с дълбокомислените разговори за това колко е сложен, тежък и несправедлив животът. Не знам… Днес обаче за пореден път едно на вид мило момче демонстративно отказа да ни обслужи и изпрати колежката си при нас. А ние не хапем, поне не още… ама с толкова свъсен народ покрай нас, кой знае.

Усмихнете се бре хора, радвайте се на тези, които се усмихват, почерпете от тяхната енергия, отпуснете се, чуйте вътрешния си глас, който се задушава от сериозността и решетките на негативизма.

Здравословно е, а и подмладяващо:)

Очакваме бебе – весел начин да го кажем на всички

Тъй като Черга е работилница за  веселби постоянно ни хрумват нови идеи за забавления и начини да караме хората да се усмихват. А какво по-хубаво от това да очакваш бебе. Този толкова личен и интимен момент в началото след първите месеци се превръща в новината, която искаме всички да научат. Искаме повече хора да се докоснат до тази ни радост, да я споделят, да станат съпричастни.

Но идва въпросът как да го кажем, да се обадим, да съберем приятелите… как? А защо не да направим нещо забавно и по-_DSC5886-Editнестандартно?

Нужно е само да споделите с нас вашите хобита, интереси и любими неща, да обсъдим идея на база на това, да отделите няколко часа за малка фотосесия и да имате търпението докато сътворим нашата магия.

Как това изглежда в завършен вид (показваме различните възможности) може да видите тук.

Най-вече – важно е да се забавлявате!

 

 

 

За летаргията, тесногръдието и още нещо… вдъхновено от Жеравна

Българското село умира, т.е. вече е умряло, а това което виждаме са привидения на една отминала действиелност.

И основната причина за това е мързелът – това красиво и толкова популярно качество по нашите земи.

Покрай работата, която имам – да организирам събития, сватби и веселби по поляни и паланки се нагледах на печалния край на българското село. И за да няма объркване – под “село” визирам всяко малко, красиво, старинно кътче от нашата мила Родина.

Скоро писах за Троян – с възторг! Тогава имах надежда, днес тя беше срината в земята… от една кметица… на едно иначе прекрасно селце, Жеравна.

Не е лесно да си кмет, стоят ти хиляди неща на главата, но най-важното е да се грижиш за шепата (в случая) хора, които са в твоето село/градче. Да се ГРИЖИШ обаче е свързано с работа, с усилия, с това да си отворен, да си комбинативен и още и още…

И за да не влизам в дълги словоизлияния искам просто да споделя какво провокира този мой пост, пък всеки да го приеме както пожелае.

Организирам сватба, българска, на поляна, с носии, ритуали и всичко по реда си. Младоженците си харесват Жеравна, аз също. Мястото е страхотно и като природа, архитектура и удобно от логистична гледна точка – има хотели, лесно достъпно, а най-вече имат опит с правенето на събития на поляна – ежегодия “Фестиал на носията”. До тук всичко е идеално и рязко се променя след разговорите ни с кметството. Първоначално кметицата г-жа Галя Недева казва, че няма проблем, поляната си била там да си правим сватба щом искаме. И ток имало, и вода – ние да си решим как да си го направим, ще ни определят такса за изразходваното и така. За поляната пари не искат. Идеално. Аз обаче обичам всичко да ми е черно на бяло, да си имам документи, разрешителни, както си му е редът. И тук започна веселбата. Обадихме се да поискаме мейл, за да изпратим официално запитване. След 2-3 проведени разговори с кметицата и наистина милата дама – секретар на кметство Жеравна мейл не получихме. Получихме от кметицата отговор, че тя няма какво да разрешава, поляната си е там, едно “добре” най-много да даде. Така де, нали ние това искаме. Аз сядам и като в доброто старо време пиша писмо – завление, описвам кога, какво, как, колко и защо, слагам го в пощенски плик и то потегля с Български пощи към Жеравна. Няколко дни след това получавам обаждане от секратаря на кметството (извинявам се, но така и не разбрах името на дамата). Жената мило ми обясни, че кметицата не може да ми позволи да правя сватба там, че не може да осигури кабели, вода, лампи (никой не е поискал такова нещо), че трябва охрана и пожарна (ние си организираме всичко по безопасността) и още подобни изсмукани обяснения. Видях, че жената само препредава, обясних отново желанието ми да направя сватба, да напълня хотелите, да вкарам пари в общината – все пак 130 човека (около 1/3 от населението на Жеравна) ще спят, ще се хранят и пребивават там няколко дни. Да не говорим за останалите ползи – добрите отношения, възможностите да правим разни неща и в бъдеще и т.н. Помолих я да предаде на кметицата и да я попита кога ще е удобно да звънна пак. Днес се чухме. Аз още отказвам да приема, че това е човек избран за кмет, който се грижи за хората си. Освен всичко описано по-горе като аргументи защо няма да ни се получи добави и това, че в началото си мислела, че става дума за сватба 30-тина човека дето ще идем за някой ритуал, ще пийнем на поляната и ще си ходим в някой ресторант. Имаше и други по-весели допълнения към аргументие, цитирам по памет – “не мога да се занимавам сега, да ви чакам и пазя цяла нощ”, “там е такава тъмница”, “как ще го осветите, вие имате ли представа колко е тъмно”, “ не мога да разреша да се прави толкова мащабно събитие и то частно, а не обществено”, “правете си го, където искате, но не там”, “идете в Катунище, там имат по-хубва поляна, къщите им са по-хубави, хотелите им са по-хубави от нашите” и т.н. В този дух аргументите ми говорят единствено и само това, с което започнах – мързел, летаргия, нежелание да се погрижиш. Такъв ангажимент изисква поемане на отговорност, да свършиш малко работа – да направиш договор с фирмата организатор, да поставиш условия, да извлечеш максималната полза…

На последните ми опити да я убедя да помисли за ползите за Жеравна ми отговори, пак по памет “ ние си имаме достатъчно реклама и популярност, друга не ни трябва”… Добре, дано и хората живеещи там са на същото мнение. Защото след като ми затвори телефона преди да успея да благодаря и пожелая приятен ден ми стана ясно, че Жеравна е от вече е от привиденията, запазила само спомена за миналото и той избледнява с всеки изминал ден… за жалост…

Шевици, пафти, калпак. Кецове, любов и красота – сватбата на Мим и Жоро


Ето я и нея, може би една от най-щурите сватби, които сме правили.

Щура заради готините младоженци, които решиха да се върнат във времето, да се облекат в носии и да се врекат един на друг по старите традиции. След това обаче да скочат в кецовете, да се обещат както сърцата им подсказват и да се веселят до зори както душите им искат.

Щура, защото времето се чудеше дали да изпълни нашата уговорка “да не вали” или да се пошегува с булката, която доста се тревожесе, че “ще вали”. Е, валя, точно когато трябва, за да разхлади – между ритуалите, когато хората за на на сухо и слънцето се показваше за снимките, за ритуалите, за да видим красивия залез.

Щура, защото сватба на открито се прави по-различно и предвид горната точка беше предизвикателство да се “надбягаме” с облаците. Но пък ние си имахме уговорка, та ни се получи:)

Щура, защото посред лято вечерта стана толкова студено, че ако ги нямаше лудите танци и Духът от бутилките… можехме да я минем в графа “зимна” сватба.

Щура, защото си имахме стара пишеща машина, балканчета, каруца, сангрия, изобщо една щура украса – Стели (Левеке Дизайн) благодаря!

Щура, защото си имахме уникални табели, подаръчета и красотички, които нямаше как да станат без Светлето (Светла Дойчинова), чудесна си!

Щура, защото се получиха уникални снимки, от които човек просто не може да избере коя да не покаже – Нели (Нели Прахова), страхотна си!

Щура, защото … защото вижте сами:

Нови шарки в чергата – кои са новостите в услугите ни

В организирането на сватби сме много добри, но стремежът ни да бъдем още по-добри ни води към нови и интересни идеи и знания:) Ето ги и новите шарки обогатяващи пъстрата черга на Черга – фолклорни семинари, ателиета по занаяти, услуги за туристи и още.

За момента страницата е само на английски, но съвсем скоро ще я пуснем и на български.

Българска традиционна сватба – нашето страхотно видео:)

Ето го и най-новото ни видео! Толкова цветно, различно, емоционално, красиво би изглеждала сватба направена по старите традиции.

А с приятелите ни от Жар, без които това, което виждате нямаше да се случи така истински хубаво можем да покажем и представим автентичната сватба, да разкажем за нея, да направим съпричастен всеки, който се интересува.

Огромни благодарности на Бони Бонев, за страхотния трейлър, на Момчил Чалъков, без който още щях да се лутам в търсене на музика и още веднъж на приятелите от Жар!

Приятно гледане! 🙂

Магията на любовта

Бях на представлението на Камен Донев за сватбите и то ме накара да се замисля отново за смисъла, да погледна отатък всички организационни дреболии и да видя същината. И малко се натъжавам, защото все по-малко хора поглеждат там. Сватбата е станала просто празник, купон. Бързаме – да направим прическа и грим, да изпреварим трафика до ритуалната зала, там да си кажем бързо “да”, че идват следващите желаещи, да обиколим веднъж олтара, че за 3 пъти времето не стига, да се снимаме за 30-40 мин, да не губим от купона, да седнем да изядем салатата и да зпоченм с ракията… Бързане… А онази, скритата емоция, че в този ден се обещаваш на най-ценния човек, че му се подаряваш, че си готов да споделяш всички тежки, страшни, тъжни моменти (за хубавите е ясно, кой не е готов) с него, да минете през тях рамо до рамо, прегърнати.. Тази емоция се прокрадва между бързането в нарочените за пред камерата целувки, в първия режисиран танц…

Ех.. а как са се женили нашите баби и дядовци, как са се залюбвали и ухажвали… Всичко е било любов, страст и болка… понякога горчива, понякога сладка. Да усещаш пеперудите в стомаха, когато тя минава покрай теб тръгнала за вода, да се чудиш как да и напиеш менците, да трепнеш в очакване той да мине покрай портите и да надникне през дувара, а ти примряла да поливаш цветните лехи, на хорото ще се хване ли за теб или ще отиде при чернооката, да ти изскача сърцето от вълнение ще я даде ли баща и, ще стане ли твоя за винаги. И вярата, вярата, че изпълнявайки малките заръки на баба – да не прекрачваш с грешния крак прага, да не се пристягат връзките прекалено, да прескочиш верига, да погледнеш през пръстен, да откупиш майчиното мляко, така ще достигнеш до душата, ще омагьосаш живота и той ще ти дава любов, здраве и щастие. А имайки това ще си най, най-богат! “Магията на любовта” казваме, но любовта вече е далеч от магична… Магията е била някога, била е в погледа скришом, във вълшебството на водата, която е неизменна част от ритуалите, във вярата, в песента на нивата, в хорото, в това да се научиш да поглеждаш вътре в душата, била е в малките неща. А сега седи и чака да я преоткрием, да си спомним, да я потърсим… седи в нас, и чака…

 

ЕЛИН ПЕЛИН, ЗЕЛЕН ПЕЛИН

Елин пелин, зелен пелин,
що се пелин полюляваш,
полюляваш, разлюляваш
от вършеца до корена?
Дал’ е ветър, ил’ е вихър?
Сама й Рада под пелина,
пелин кърши, китки вие,
как ги вие и нарича:
– Как се вият тези китки,
да се вият и момците,
и момците край момите,
и Иванчо окол Рада!

Нежна, романтична, красива – сватбата на Алеся и Цветан в София

Поели по своя път към щастието от различни държави се срещат на другия край на света. И откриват търсеното щастие в очите на другия. Това е началото на една приказка. А с майсторските си умения Бони Бонев  разказва за любовта и романтиката, за красотата и нежността. И заживели щастливо…

Предишни По-стари записи