Scrum is dead … or… maybe not really


It is still modern to talk about Scrum and how great it is but at the same time there is another tendency to write how obsolete it can be. 

So… is it good or not really, is it applicable to a variety of different projects and companies or it’s restricted by the capabilities of each product?  

Everything is based on the interpretation and point of view, I think. Do you want Scrum to work for you and your specific needs or you want to go exactly by the books?  

I’m choosing the first one and may be because I love to experiment I believe Scrum can be very helpful and can work for everyone. I’m using it at home from time to time, having fun with my kids when “playing”  Planning Poker for organizing our daily tasks:) 

If you are new to the framework, if you feel those many meetings are taking you away from your “real” work, if you think that much bureaucracy stopping you from being really productive … well, maybe you need a person who can help. Someone who will show you how to make this works for you. Find a Scrum Master/Couch/Guru and don’t be afraid to try. Exactly, the key is To Try. 

Scrum Guide, Scrum Manifesto – great ideas combined together – just use them as a foundation to build your own working system. Learn from the working practice of others, take what is applicable for you, twist a little what is not, remove things that are making you nervous and try. If it is working – great, if not – bring back the uncomfortable elements and try again, harder and longer. But first of all – find explanations, find reasons for everything you are doing. And “this is written in the Scrum Guide” is not a reason in case you are not absolutely aware why it is there, why it is stated as a good practice, how it works. 

Some time ago I was working with distributed teams in several different countries and the daily meetings were Stand-ups. Well, we had colleagues who were working from home so it was really peculiar to see one person standing in-front of his/her computer only because it says so in the books. We changed our daily to match our needs – decided to go over the board, focus our discussion on how to achieve the Sprint goal and stopped noticing if we are seated or standing.

The good practice may not work in a specific case if you try to copy and paste it as it’s described but in general the idea that stands behind is what matters.

 Other example again from the daily meetings : 

“Some Development Teams will use questions, some will be more discussion based. Here is an example of what might be used:

  • What did I do yesterday that helped the Development Team meet the Sprint Goal?
  • What will I do today to help the Development Team meet the Sprint Goal?
  • Do I see any impediment that prevents me or the Development Team from meeting the Sprint Goal?”

Again it is a matter of interpretation and the Scrum Guide is giving us the options to experiment. Most of the teams I worked with at the beginning were taking those recommendations literally and were just answering the 3 questions.  What I noticed is that they were doing it just because they have to, people were reporting, answering those 3 questions and that was it. No real connection to the goal they have, no real conversations, questions, nothing. Again we took the idea of having a catch-up meeting, the need to see how we are going, do we need help, will we be able to achieve our goal and changed a little bit  the format. Instead of looking to each others bored faces we started to look at the sprint board, and to go ticket by ticket commenting on the status, dependencies and priorities of each. That helped for several reasons – people became more engaged, all the dependencies were cleared, follow up conversations were arranged when needed, team was bonded. We all took the good idea and made it work for us.

 

Scrum would work for everyone who wants to understand and is not afraid to be creative in the implementation using the good and learning from the things that are not applicable for this particular teams/projects. 

 

3 дни в сърцето на Родопите

За да научиш нещо трябва да стигнеш до корените му. И ето ме там, в Родопа планина в търсене на забравени предания, ето ме, за да пия от изворите и, да се помоля в параклисите и, да чуя песните и, да опозная хората и, да се омагьосам от гледките и.

И тя надмина всичките ми очквания…

Тръгваш по горските пътеки и се озоваваш до малък параклис. Тишината е магична, а наоколо е осеяно с горски плодове. Мирише на манатарки и бор. Присядаш до едно коренище и слушаш дали вятъряът няма да донесе старо предание за несбъдната обич, за поругана младост, за гордост и непреклонен дух. Надяваш се да чуеш песента на чанове и гайди и тя да те пренесе назад където “любов” означава завинаги, “дом” означава светиня, “природата” означава закрила, прехрана, лечител.

Слушаш, чувстваш и усещаш… вървиш напред по пътеки, изкачваш върхове, но една нишка, малка и тънка те дърпа, защото има още толкова много за разказване. Та, ти едва сега започваш.

Вървиш от село на село, от махала на махала и не спираш да се изнанадваш. От гледките, от мистиката, историите, всичко. Но най те изненават хората – с толкова широки сърца, че да съберат цялата Родопа планина в тях. И някак намират малко кътче и за теб като за приятел от детинство, нищо, че си ги видял за първи път сега, нищо, че кой знае кога ще ги видиш отново. Те са там и ще чакат като древно предание, което седи в очкване някой да го открие.

Но колкото повече вървиш толкова повече буцата в душата расте. Пробождат те стъклените погледи на осиротелите къщи, иска ти се да видиш ваклите стада по поляните, да чуеш детска глъчка, но те отдавна са се загубили по вятъра.

И изведнъж до теб долита песен… далечна и тъжна. Тръгваш натам, присядаш до група жени и пред теб

започва да се случва приказката за любов. За усърдието и обчита, с които малка мома руба е правила, за страха ще ли я даде баща и, за китени халища, писани сандъци, за смелостта да пристанеш. Слушаш и ето те там, сред голямото стадо, каматан овен за сватба да изберете, с накити да го нагласите и дар за момини да го пратите.

Преминваш през времето и пак е днес, 56 години по-късно, а пред теб седят момата и момъкът, в очите им още блести любовта, онази чистата, по лицата им личи с колко грижа са отгледали деца, внуци и правнуци, а усмивките им не слизат от лицата, докато те водят през своята приказка.

И ти си тръгваш, знаейки, че пак ще се върнеш, защото имаш нужда да отпиваш от студените родопски извори, да вдъхваш от боровия въздух и да се потапяш в приказките за неподластната на времето, чиста любов.

 

Разговор с приятел – Вълшебник в горатa

 

Дали съществуват вълшебници, магьосници, такива сякаш извадени от стара книга с приказки и предания? Сега ще ти разкажа.

Прибирахме се от Родопите и спряхме на едно скално плато, което видяхме по пътя, туристическа дестинация. Бяхме поседнали да се “заредим” с енергията на мястото и тъкмо смятахме да тръгнем, когато сякаш от нищото се появи един възрастен човек. Носеше торбичка с гъби, клончета от някакви растения, букетче билки – беше като изваден от книга на Толкин. И вървеше право към нас. Заговорихме го – къде от любопитство, къде от добро възпитание. И пред нас се откри един нов свят – пълен с истории за стари времена, за създаването на света, за магията на камъните, върху които седим, лечебната сила на растенията около нас. Научих, че “бурените” и храсталаците наоколо в същност са лечебни и си имат имена – всичките. Пред нас се откри нов свят пълен с приказки за любов, за тежка сватба, за наричане, за борбата между доброто и злото, за самодиви. То, бива ли магичен свят без самодиви? А човекът разказваше и ни учеше – възраждаше забравеното познание. Времето сякаш поспря за малко – нямаше никой, беше тихо, слънцето напичаше въпреки ноемврийското променливо време. Беше вълшебно.

Не зная на къде беше тръгнал, но се върна и ни изпрати до колата. А ние останахме да се чудим дали, ако веднага отидем пак на мястото той ще бъде там наистина или само сините кончета, които вързахме на дряна ще нашепват неговите приказки..

Та, дали има вълшебници – не знам, знам, че аз срещнах един:)

Разговор с приятел – надникване в душата

-Вярваш ли, че ако гледаш някой достатъчно дълго в очите ще видиш душата му? Знаеш ли, аз съм поглеждала дълбоко, чак до душата. Виждала съм самотата и любовта, белезите и незарасналите още рани, празнотата и мечтите, романтиката и протегнатата в мрака премръзнала ръка. Виждала съм болката скрита под добре оплетената блестяща ризница. Виждала съм щастие, надежда за нещо по-добро, за огъня, който да огрее и стопли. Търсене и намиране, а после търсене отново. Разбитото на пух и прах доверие и приятелското рамо за опора. Страха и куража, решителността и вярата. Виждала съм преглътнатите сълзи, неизказаните думи и несподелените желания. И любовта…

Ако не вярваш, опитай, пък кой знае…

Морски бриз носещ любов – сватбата на Нели и Браян

Лятото наднича през прозорците и слънцето гали морския пясък. Безкрайната синева, цъфналата лавандула, песента на щурчетата- прекрасен фон за сватба изпълнена с любов, усмивки, танци, нежност и красота. Сватба по детски чиста, случила се точно в най-веселия ден, денят на малчуганите:)

На фона на морето Нели и Браян си казаха “да” и се обещаха един на друг. А после, в прегръдката на Созопол, се венчаха в старинната църква Свети Георги.

И настана време за красиви снимки, много веселба и приятни моменти с любими хора.

Всичко това улови Бони Бонев в чудните си снимки. За красотата и изяществото се погрижи вълшебницата Стели от Левеке Дизайн. DJ Веско направи вечерта незабравима, изпълнена с много танци и усмивки, Нина помогна да прекрачим езиковата бариера, Дани и Ася направиха нежните грим и прически, а ние от Черга се постарахме всичко това да стане възможно.

 

 

Разговор с приятел – планините и хората

Пак си приказваме с моя приятел и този път темата е нашите си планини. Те всичките са красиви, ама някои повече те привличат, други някак плашат, трети може даже да не харесаш. А те в същност са като хората или обратно – хората са като планините. Едни са сурови, остри, ръбати като млада планина, а от вътре добри, чувствени – като ромон на река, като меката трева. Но имат още да растат, да помъдряват, да учат … да заглаждат ръбовете. Да станат като Стара планина, като Родопи – с дълбока душевност, с благ характер, помъдряли, обрулени от времето, топли и едновременно с това строги. Хем искаш да си с тях, да взимаш от тях, хем малко те е страх, един респект изпитваш, едно уважение дето го няма в младите планини. Там има луда кръв, има буйни реки, стръмни сипеи, адреналин. Таа… хората като планините… казвам аз, всеки намира своята, изкачва я, приема я, преборва я. Харесва я такава, че да му прилегне на душата и заедно да преминат през хубавото и лошото.

Ей такива неща си говорим …

Българска традиционна сватба извън пределите на България/ Traditional Bulgarian wedding abroad

Винаги съм вярвала, че за традициите, за завръщането към корените, за спомена и за онази вълшебна магия, която кара сърцето да подскочи щом чуе неравноделен ритъм – за това няма граници. Защо тогава да има за българската фолклорна сватба? Тя може да се случи на всяка поляна, във всяка градина или красиво място по света. И ние с колегите от Черга правим това възможно. Ние пренесяме късче България чрез сватбените ритуали, с носиите и познаването на сватбените традиции от миналото. Нужни са ни само младоженци, които да вярват в преданията и повелите на прабабите и прадядовците ни или, които искат да ги научат. Ние можем да им ги разкажем. Можем да превърнем всяко място в парченце България, поне за мъничко.

Последното ни пътешествие го доказа. Превърнахме старинна кентърбърийска къща от 17 в машина на времето. Върнахме се в онези времена, когато бръсненето на младоженеца често е било и първото му в живота, когато булката е надниквала да види тайно младоженеца през сито, за да не може той да и се насити, когато кумската дума е била закон, когато, за да получиш невеста трябва да се докажеш, когато момата се кланя на близките си, за да покаже почит. Времена на вяра в доброто, в силата на пожеланията, във връзката с рода и семейството.

Огласихме английските поля с българска гайда и завъртяхме магичния кръг на хорото, за да пребъдат младите.

После машината на времето ни пренесе над планини и океани, за да се докоснем до Африка. В красива зала в Лондон се потопихме в мистиката на ганайските сватбени ритуали. А след това веселбата продължи до зори.

Дори и далеч, ако България е в сърцето мястото не е от значение:) Останалото е наша работа!

Приключението – традиционна сватба в още по – традиционна Англия – сватбата на Вики и Пери – част 2

Имало едно време малко момиченце, което живеело в красив български град. То много обичало да слуша и чете приказки. Но не какви да е приказки, а истории за Африка, за далечни земи, непознати животни и красиви екзотични принцеси. Често карало майка си да му плете много плитки и постоянно и повтаряло, че когато порасне ще стане африканска принцеса.

Минали години, а момиченцето не спирало да любопитства за далечните африкански земи. И както се случва в приказките, момиченцето тръгнало на път. Отишло през 9 земи в 10-а и там в това кралство започнало да учи. Африка била далеч, дните се редували с нощи,  момиченцето постигало своите цели и се превръщало в красива девойка. И, за да е приказката истинска един усмихнат ден, докато чакала на спирката минал принцът. Видял прелестната девойка, но бързал за някъде. Така за миг се разминали. А рейсът не идвал. И принцът се върнал, за да покани своята принцеса да хапнат африканска храна…

И както се казва в приказките … оженлили се и заживяли щастливо до края на дните си.

А за тези, които ще решат, че просто разказвам приказки – тази е от истинските. Момиченцето се казва Вики, а принцът е съвсем истински  – африкански принц – Пери Ний Сампа Отуми. И като за принц и принцеса сватбата беше царствена, пъстра, весела и вълшебна:

А основните вълшебници бяха майката и таткото на момиченцето и самото то – Вики, които сбъднаха нейните мечти.

И ние бяхме там и ние им се радвахме и с тях се веселихме…

Приключението – традиционна сватба в още по – традиционна Англия – сватбата на Вики и Пери – част 1

small-63

Два континента, три държави, български традиции, къща от 17 век, английско време, ганайска точност, красиви шевици, пъстри одежди, много усмивки, малко сълзи, много красота, топлина и уют и най-вече безкрайна любов. Ето това, с няколко думи е началото на нашето приключение – традиционна сватба извън България. От сърце благодаря на Вики и Пери и на цялото семейство на Вики, че ни се довериха, че ни приеха като част от тях и с общи усилия написахме една новичка страница в историята на традиционните български сватби:) Нели, ти беше вълшебницата на тази сватба, а без отдадеността и грижите на Росен, нещата нямаше да се случат така истински.

Благодаря ви от сърце!

Съвсем скоро идва и част 2 с нови изенади и много различна красота!

 

Една приказка за стари времена, за мома и момък, за Теди и Джейсън

Сега ще ви разкажа една приказка, българска приказка. Нищо, че някои от героите в нея дойдоха през няколко морета и един океан. Магията и е българска – за любов, за връщане към забравени традиции, за наричане и спомняне заветите на баба, за дъх на бор и окосена трева. За онзи момент, в който като погледнеш небето виждаш тепсия обсипана със злато, чуваш как гласът на каба гайда и малко момиче разказват за Дельо хайдутин. И знаеш, че това е мястото да се вречеш, да се обещаеш, че земята те чува, че гората те пази, че полята ти нашепват онова българско наричане за вечна любов.

И Теди и Джейсън го направиха, омагьосаха себе си и всички, които бяха около тях. Разказаха им за силната любов, за усмивките и сълзите на момъка и невестата, за почитта към родителите, за това колко сакрално става булото, за красотата на носиите, за силата на хорото да събира и завихря емоции и вяра. Разказаха им и още ще разказват и те и всички, които бяха там, ядоха пиха и се веселиха, защото бяха омагьосани.

А каква приказка би била без орисници. И тук ги имаше – най-главната беше на селото кмета – Радка Мирчева.  Без нея нямаше да се стори това дето стана, без нейната благословия магията нямаше да се случи. За красота нарекоха Стелиана Левеке и нейните помощници Гери, Емо и Йонко, които с вълшебните си ръце сътвориха цялата украса. Нели Прахова ги ориса да помнят чувствата, емоциите, хората, случките като ги запечата със снимките си. Илиян Матушев със своето видео им нарече да не спират да се обичат все повече и повече. Дани и Ася бяха орисниците на красотата и се грижеха за прическите и грима. В Шоплука ги заплениха с българските ритми. Ангел Низамски, чрез носиите си нарече да се цени миналото. Светла Дойчонова омагьоса с красиви детайли, покани, подаръци. Ред Девил, Райт Рентъл и Еко Той пък им дадоха уютът и комфортът, чрез своето обслужване и оборудване. Имаше още много орисници, които бяха там за да да сбъдват желания. И ние от Черга бяхме там за да наречем да не забравят земята, родът и нашите си, български обреди, защото те са тези, които случват пожеланото.

Ето я приказката или по-точно началото … останалото тепърва ще се пише.

Предишни По-стари записи