ДО УТРЕ

18 Dec 2012 Няма коментари

by Vennyin Poetry Tags: ,

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

Няма да съм бледна подир нощ безсънна –
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна –
но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша – но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява – но далече
няма да ми се отваря цял простора.

Няма вечерта да чакам изтомена –
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена –
но и няма да изгарям над жарава.

Няма да заплача на жестоко рамо –
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само –
но и всъщност няма вече да живея.

Блага Димитрова

1958

Молитва към жена ми

18 Dec 2012 Няма коментари

by Vennyin Poetry Tags: ,

О, земна Богородице, която

не Бог, а мойте три деца роди,

светице над светиците, най-свято

те моля: днес и вечно с мен бъди!

Живота, който даде ми и вчера,

и днес ми дай, и утре, и навек!

И дай ми топлинка, да не треперя

сам сред желязото на тоя век!

Бъди все с мен в свят, пълен с чужда хубост –

една звездица в хаоса голям.

Води ме мълком, да не се изгубя!

Топли ме с дъх, за да не мръзна сам!

А аз – безсилен – ще ти давам сила,

която взел съм от самата теб.

А аз – безкрил – и тебе ще окрилям

във този безнебесен свят свиреп.

И хлябът, що ти дадох и ми даде,

и днес, и утре нека бъде свят,

за да нахраним с него всеки гладен –

и свой, и чужд, и беден, и богат!

И виното, което пием, нека

със всички други жадни споделим!

Домът ни да е стряха за човека,

почукал нощем за подслон! Амин!

 

Дамян Дамянов

Обедняване

18 Dec 2012 Няма коментари

by Vennyin Poetry Tags: ,

Знаеш ли, човек се проверява
може би в един единствен час,
всичко преживяно оживява,
всичко се изстрадва в този час.

Ето, ти внезапно си отиде,
може би за тая само нощ –
може би, че малко те обидих,
може би, че малко бил съм лош.

Птиците след тебе отлетяха,
вятъра се спотаи едвам,
стъпките по улиците спряха
и за пътви път останах сам.

Потъмняха в тъмното звездите,
къщите, дърветата, света,
легнаха зад камъните горите
и земята сякаш опустя.

Пусто – в мислите ми, в очите – пусто,
а в душата – камък натежал.
И за първи път сега почувствах
колко много аз съм обеднял.

Евтим Евтимов